Накрая Стела наруши мълчанието:
— Не съм допускала, че някога ще го кажа, но това място вече не ми харесва. Щастливите ни спомени са разбити на пух и прах от всичко, което се случи. Не искам кракът ми повече да стъпи в тази къща.
— Мисля, че трябва да я подпалим — каза Джоуел.
— Не ставай глупав. Ти сериозно ли?
— Почти. Не мога да преглътна мисълта Джаки Бел, децата й и онзи негодник Маклийш да живеят в нея. Той смята, че фермерството може да му е хоби. Няма да се побера в кожата си, ако се настанят в дома ни.
— Но ти никога не би живял отново тук, нали, Джоуел?
— Никога.
— Аз също. Тогава какво значение има? Когато идваме, ще ходим при Флори, а след като и тя си отиде, повече няма да се върна.
— Ами гробището?
— Каква полза има да се взираме в няколко стари надгробни плочи и да си бършем сълзите? Те са мъртви и това е болезнено, не трябваше да става така, но наистина вече ги няма, Джоуел. Опитвам се да забравя как са умрели и да помня как живяха. Хайде да съхраним спомена за добрите времена, ако изобщо е възможно.
— В момента ми изглежда невъзможно.
— Да, така е.
— Вече няма значение, Стела. И бездруго ще изгубим това място.
— Знам. Просто подпиши каквото трябва и да приключваме. Аз се връщам в големия град.
* * *
Директорката на „Сейнт Агнес“ също прояви съчувствие и освободи Стела за една седмица. Очакваше я обратно в неделя след Деня на благодарността.
Отседнаха в розовата къща. Мариета изпече пуйка, приготви традиционните гарнитури и пайове и всички се постараха да прекарат деня в празничен дух. Флори се беше съвзела и се стараеше да се наслади на времето с племенниците си.
Рано в петък сутринта Джоуел натовари багажа на Стела на понтиака и двамата се сбогуваха с леля си. Отбиха се на гробището и си поплакаха. Спряха пред дома си, Стела влезе набързо да прегърне Нинева и потеглиха.
Тя настояваше да се качи на влака за Вашингтон, но Джоуел не искаше и да чуе. Сестра му беше много уязвима — нима всички те не бяха? — и той нямаше да допусне да е сама във влака с часове. Трябваше да прекарат известно време заедно. Когато напуснаха фермата и излязоха на шосето, Стела погледна към къщата насред полето. Надяваше се никога повече да не стъпи тук.
И наистина нямаше да се върне.
Мъртвите съдии биваха заменяни от губернатора, който назначаваше временно изпълняващи длъжността до следващите избори. След смъртта на съдията от канцлерския съд Ръмболд губернатор Филдинг Райт, който беше присъствал на екзекуцията на Пийт две години и половина по-рано, беше засипан с обичайните молби за подкрепа. Един от най-големите му поддръжници в Северен Мисисипи беше не друг, а Бърч Дънлап, който сериозно лобираше за своя приятел от Тюпълоу Джак Шено. Дънлап възнамеряваше да прибере апетитен хонорар от делото „Банинг“, затова се нуждаеше от Шено на съдийското място.
В началото на декември, докато Джоуел учеше здраво за последните си изпити, губернатор Райт назначи Шено за временен заместник на Ръмболд. Джон Уилбанкс и повечето други адвокати не одобряваха избора най-вече защото Шено не живееше в техния окръг. Той отговори, че смята да се премести.
Уилбанкс подкрепяше друг кандидат, но Уилбанкс и губернатор Райт не бяха в един отбор.
От благоприличие Дънлап изчака един месец след погребението на Лайза, преди да премине към действие. Убеди Шено да организира среща в Клантън с Джон Уилбанкс и Джоуел Банинг, който си беше у дома за ваканцията и беше определен за заместник-изпълнител на завещанието на баща си. Срещнаха се в кабинета на съдията зад съдебната зала — място, което Джоуел открай време ненавиждаше.
В графика беше включено заведеното от Дънлап дело за съдебна възбрана над земята, която вече беше част от наследството на Пийт Банинг — последния залп от продължителната война за имота, и стана повече от ясно, че съдията смята да действа светкавично.
Шено имаше репутацията на кабинетен юрист, не на адвокат, явяващ се в съда, и като цяло оценките за него бяха добри. Той със сигурност беше подготвен за срещата и Джон Уилбанкс подозираше, че с Бърч Дънлап са отрепетирали всичко.
Според съдията, облечен в черна тога за случая, сценарият беше ясен. Изслушването за възбраната щеше да продължи само около час, двете страни щяха да представят документи и съдебни заповеди, и може би един-двама свидетели, но нямаше почти нищо спорно. Шено най-вероятно щеше да разпореди съдебна продажба на имота, което означаваше търг на стълбите на съда. Щеше да спечели онзи, който предложи най-високата цена, а предложената от него сума щеше веднага да отиде при Джаки Бел, спечелила обезщетение от 100 000 долара. Никой не очакваше предложената на търга цена да е чак толкова висока и разликата щеше да остане за издължаване, обезпечено от имота.