— Със Стела сме убедени, че ти знаеш много повече, отколкото си ни казвала някога.
— За кое?
— За Пийт и Декстър, за мама… За случилото се. Знаеш нещо, нали, лельо Флори?
— Какво значение има вече? Всички са мъртви.
— През нощта преди татко да умре, си ходила да го видиш в ареста. За какво си говорихте?
— Трябва ли отново да го обсъждаме? Беше една от най-тежките нощи в живота ми.
— Типичен отговор за нашия род, лельо Флори. Чуваш въпроса и се опитваш да се измъкнеш, без да отговориш. Къде се научихте с баща ми да увъртате така?
— Не се дръж оскърбително, Джоуел.
— Никого не оскърбявам. Просто ми отговори.
— Какво те интересува?
— Защо татко уби Декстър?
— Не ми посочи причина, а повярвай ми, здравата го притисках. Беше много голям инат.
— Ти да видиш! Предполагам, че мама е имала връзка с Декстър Бел и татко е разбрал, когато се е върнал от войната. Попитал я е направо и тя е била съкрушена от вина и срам. Получила е нервен срив и той е искал просто да я махне от къщата. Уилбанкс е убедил съдия Ръмболд, че тя има нужда да прекара известно време извън дома, и татко я е закарал в „Уитфийлд“. Той никога не се е примирил с изневярата й, особено след кошмара, който е преживял по време на войната. Само си представи, лельо Флори, докато той е бил в лагер, умиращ от глад, смазан от малария и дизентерия, унижаван и изтезаван, и докато се е сражавал по горите, тя е спяла със свещеника. Това го е подлудило и е убил Декстър Бел. Просто е превъртял. Какво ще кажеш, лельо Флори?
— Смяташ, че баща ти е превъртял, така ли?
— Да, а ти?
— Не, според мен Пийт съзнаваше прекрасно какво прави. Не беше луд. Останалата част от историята ми се струва приемлива, но Пийт разсъждаваше напълно трезво.
— И никога не ти е разказвал нищо?
Тя пое дълбоко дъх и погледна навън през прозореца си. Мълчанието му даде истинския отговор, не тя.
— Не, нито думичка.
Джоуел знаеше, че го лъже.
Нямаше никаква вероятност в Ню Орлиънс да вали сняг. Беше над десет градуса, свежо и ясно време. Госпожа Туайла ги посрещна с неистови прегръдки и шумни приветствия и им поднесе напитки, докато прислужницата й разтоварваше колата. Флори беше помъкнала багаж, все едно ще стои цяла година. Джоуел спомена, че може да си вземе стая в хотел „Монтелеон“ на Роял Стрийт, но Туайла не искаше и да чуе. В изисканата й къща имаше предостатъчно стаи, пък и тя жадуваше за компания. Седнаха във вътрешния двор до стар фонтан, в който водата течеше от устата на циментов тигър, и се разприказваха. Когато Флори се извини и изчезна за малко, Туайла тутакси прошепна на Джоуел:
— Леля ти изглежда ужасно.
— Не й беше лесно. Обвинява се за смъртта на майка ми.
— Моите съболезнования, Джоуел. Флори е лежала в болницата, нали?
— Да, за няколко дни. Оплакваше се от болки в гърдите. Тревожа се за нея.
— Изглежда бледа и отслабнала.
— Ами има нужда от малко бамя, джамбалая и пържени стриди. Аз я докарах тук, сега ти я храни.
— С удоволствие. Пък и тук имаме по-добри лекари. Ще накарам някой да я прегледа. Семейните ви гени не са особено… как да се изразя, обещаващи.
— Благодаря ти. Да, обикновено умираме млади.
— А как е прелестната Стела?
— Добре е. Не й се искаше да идва тук толкова скоро, затова остана във Вашингтон. Преживяхме трудни времена.
— Не ще и дума. Имате нужда от малко късмет.
Флори се върна с плавна стъпка, а широката й рокля се развяваше отзад. Винаги изглеждаше по-радостна, когато беше с Туайла в големия град. Седнаха на голямата дървена маса, уж купена от някаква ферма във Франция, а една прислужница поднесе плато сурови стриди и наля студено вино.
Хапнаха, пийнаха и се смяха до късно през нощта. Окръг Форд отново остана в друг свят.
На следващата сутрин Джоуел се събуди с главоболие и пресъхнала уста. Намери вода, утоли жаждата си и му се допи кафе. Прислужницата мълчаливо му показа входната врата и той излезе на яркото слънце за поредния прекрасен ден във Френския квартал. Джоуел пое дълбоко дъх и закрачи по-бодро по Шартър Стрийт към Джаксън Скуеър и любимото си малко кафене. Изпи една чаша силно кафе с цикория, плати още една за из път и тръгна през пазара към кея, където седна на една пейка. Обичаше това място, обичаше да се шляе тук с часове и да наблюдава речния трафик.
У дома, в библиотеката на покойния му баща, имаше албум от Ню Орлиънс. На една снимка от 1870 г. десетки параходи бяха спрели един до друг на пристанището, натоварени с бали памук от фермите и плантациите в Арканзас, Мисисипи и Луизиана. Като мечтателно дете Джоуел вярваше, че памукът от фермата им е на един от онези параходи, откаран в Ню Орлиънс за износ. Техният памук беше важен и необходим за света. Моряците и хората, които работеха на пристанището, изкарваха прехраната си благодарение на техния памук.