Представяше си, че по онова време на шумните докове е царял хаос, докато параходите пристигали по Мисисипи и стотици хамали сновели и ги разтоварвали. Всичко това вече го нямаше. Голямата река все още беше оживена, но параходите бяха заменени от ниски и плоски баржи, които пренасяха зърно и въглища. В далечината се виждаха бойни кораби, които си почиваха от войната.
Джоуел беше запленен от реката и се питаше накъде ли плава всеки кораб. Някои заминаваха още по на юг, към Залива, други се връщаха. Той нямаше никакво желание да се прибира у дома. Там го очакваше последният отегчителен семестър от следването по право. Очакваха го срещи с адвокати и съдии, приключване на окаяните дела на баща му. Връщането у дома означаваше сбогуване със земята, с къщата, с Нинева, Еймъс и другите хора, които познаваше, откакто се помнеше.
Джоуел се помота три дни из Ню Орлиънс и когато накрая му доскуча, прегърна Флори за „довиждане“ и напусна града. Тя се беше устроила прекрасно и се чувстваше като у дома си.
Джоуел замина за Билокси и успя да изненада бащата на Мери Ан в службата. Извини му се, че пристига неканен, но не искал Мери Ан да знае, че е в града, затова нямало друг начин. Той поиска от господин Малуф ръката на дъщеря му. Поставен натясно, добродушният човек нямаше друг избор, освен да се съгласи.
По-късно Джоуел вечеря с бъдещата си годеница и спа на канапето в дома на семейството й.
49
Хиляда деветстотин и петдесета година започна точно толкова безрадостно, колкото се очакваше. На 26 януари в прекрасната заседателна зала на Джон Уилбанкс той и Джоуел се настаниха от едната страна на масата, а Бърч Дънлап и Ерол Маклийш — от другата. Съдия Шено, този път без тога, седеше начело на масата като арбитър на преговорите.
В качеството си на заместник-изпълнител на завещанието Джоуел подписа нотариален акт, с който прехвърляше собствеността на 640 акра земя и къщата, разположена на нея, на Джаки Бел, вече официално Джаки Маклийш. С цел да се избегнат недоразуменията с Флори, бяха изготвени скици, за да може и двете страни да знаят точно къде минават границите на имотите им. Всички сгради бяха описани в отделен нотариален акт: оборите, свинарникът, курникът, хамбарът, навесът за тракторите, къщата на Нинева и Еймъс и къщата на управителя, използвана в момента от Бюфорд Провайн, както и четиринайсет бараки в гората, в момента обитавани от полските работници. Друг документ за прехвърляне на собственост уреждаше въпроса с движимото имущество: пикапа „Форд“ на Пийт от 1946 г., тракторите „Джон Диър“, ремаркетата, плуговете, сеялките, цялото селскостопанско оборудване, включително греблата и лопатите, а също конете и добитъка. Маклийш щеше да получи всичко. Беше позволил на Джоуел да купи понтиака от 1939 г. за 300 долара.
Друг документ описваше мебелировката в къщата, поне каквото беше останало от нея. Джоуел беше успял да изнесе книгите, вещите, свързани със семейни спомени, оръжията, дрехите, бижутата, спалното бельо и по-хубавите мебели.
По отношение на сумите в брой Маклийш не настояваше много. Смяташе, и то основателно, че повечето пари са или похарчени, или скрити. Въз основа на описа, внесен от Уилбанкс при легализирането на завещанието през есента на 1947 г., той се съгласи на сума от 2500 долара — от името на съпругата си, разбира се.
Джоуел ненавиждаше този човек от толкова отдавна, че му беше трудно да изцеди от себе си нова доза ненавист. Маклийш беше едновременно помпозен и жалък, докато обсъждаше парични суми и списъци с имущество, придобито с потта на други хора. Държеше се така, сякаш наистина вярваше, че новата му съпруга заслужава земята на семейство Банинг.
Срещата беше истински кошмар и на моменти на Джоуел му се гадеше. При първа възможност си тръгна, без да каже нито дума, затръшна вратата зад гърба си и избяга от кантората. Отиде с колата до фермата и със сълзи на очи паркира колата.
Нинева и Еймъс седяха на задната веранда, никога на предната, и имаха обърканото изражение на хора, които могат да изгубят всичко. Бяха родени на земята на Банинг, никога не я бяха напускали. Когато видяха сълзите в очите на Джоуел, и те се разплакаха. Тримата успяха някак да се справят с емоциите и прощалните думи и да се сбогуват. Щом ги остави на верандата, Нинева избухна в сълзи, а Еймъс я притисна в обятията си. Джоуел отиде в хамбара, където Бюфорд го очакваше на студа, и му предаде съобщението на новия собственик, че иска да говори с него следобед. Най-вероятно управителят щеше да запази работата си. Джоуел го беше похвалил много и беше изтъкнал, че ще е грешка да го сменят. Бюфорд му благодари, ръкува се с него и изтри сълзите си.