С лице срещу пронизващия вятър Джоуел измина осемстотинте метра по замръзналата пръст до Стария чинар и се сбогува с родителите си. Беше чист късмет, че гробището е в парцела на Флори. Щяха да имат достъп до него винаги или поне в близко бъдеще. Какво означаваше вече думата „винаги“? Нима цял живот не бе живял с мисълта, че ще притежава завинаги тази земя?
Дълго се взира в двете надгробни плочи и се запита за хиляден път как животът на родителите му беше станал толкова сложен и толкова трагичен. Бяха твърде млади да умират и да оставят след себе си загадки и бреме, които щяха да преследват любимите им хора. Погледна към другите плочи и се запита колко ли мрачни тайни беше отнесъл родът Банинг в гроба.
Обходи за последен път полските пътища и пътеките през фамилните земи и когато се върна при колата си, пръстите му се бяха вкочанили. Беше измръзнал до кости и страдаше дълбоко. Потегли, без да погледне към къщата, и страшно му се искаше да я беше опожарил.
Късно следобед Ерол Маклийш се появи в новия си дом и се представи на Нинева. И двамата не се постараха да бъдат учтиви. Той й нямаше доверие, защото бе работила, откакто се помнеше, за семейство Банинг, а тя го мислеше за най-обикновен крадец и натрапник.
— Искаш ли да запазиш работата си? — попита я той.
— Всъщност, не. Твърде стара съм, господине. Вече не ставам за домакинска работа. Вие имате и деца, нали?
— Три.
— Ето на. Прекалено стара съм да пера, да чистя, да готвя и да гладя на три деца, че и жена. С Еймъс вече ни е време да се оттеглим. Стари сме.
— Къде ще се оттеглите?
— Не може ли да останем тук? Къщичката е малка, но само нея имаме. Живеем в нея повече от петдесет години. Тя не струва нищо за никой освен за нас.
— Ще видим. Казаха ми, че Еймъс дои кравите и обработва зеленчуковата градина.
— Така е, ама и той остаря.
— На колко години е?
— Подкарал е шейсетте.
— А ти?
— И аз като него.
— Имате ли деца?
— Няколко, ама всички заминаха на север. В къщата останахме само аз и Еймъс.
— Къде е господин Провайн?
— Бюфорд ли? В навеса с тракторите, чака.
Маклийш прекоси кухнята и излезе на верандата. Уви по-стегнато шала около врата си, запали пура и закрачи важно-важно през задния двор, мина покрай оборите, преброи добитъка и се наслади на щастливата си съдба. Джаки и децата щяха да пристигнат следващата седмица и щяха да се заемат с прекрасното предизвикателство да се наложат като хора, с които всички в окръг Форд ще се съобразяват.
След като настани леля си на сигурно място в топлия Ню Орлиънс и предаде бащиния си дом на натрапниците, Джоуел нямаше причина да се връща в окръг Форд. Искаше да бъде далече от него. Повечето пари в сметките отидоха в кантората на Уилбанкс, който им беше лоялен и предан адвокат. Ежеседмичните телефонни разговори с него секнаха, след като той му предаде новината, че Маклийш е уволнил Нинева и Еймъс и ги е прогонил от дома им. Беше им дал четиридесет и осем часа да се изнесат и в момента те живееха при свои роднини в Клантън. Според Бюфорд Провайн, който разменяше клюки с управителя в земите на Флори, Маклийш смятал да взема от полските работници наем за бараките и в същото време да им намали надниците.
Джоуел беше шокиран и вбесен от изгонването на Нинева и Еймъс. Не можеше да си представи двамата да живеят другаде или да бъдат принудени да си търсят нов дом на тяхната възраст. Обеща си да отиде с колата до Клантън, да ги намери и да им даде малко пари. Полските работници бяха свикнали на справедливо отношение от страна на баща му и дядо му, но сега бяха под разпореждането на един идиот. Злобата не пораждаше вярност. Призляваше му дори само от мисълта за това — поредната причина да забрави за фермата.
Ако не беше вълшебницата Мери Ан, Джоуел щеше да бъде потиснат и мрачен двайсет и четири годишен студент по право, изправен пред мрачно бъдеще. Тя прие предложението му за брак и двамата решиха да се оженят в Ню Орлиънс след дипломирането му през май. Когато пролетта настъпи, многообещаваща и прекрасна, Джоуел се отърси от унинието и се постара да се наслади на последните си дни като студент. С Мери Ан бяха неразделни. През пролетната ваканция се качиха на влака за Вашингтон и прекараха една седмица със Стела.
На отиване и връщане от столицата двамата разговаряха с часове как ще потърсят по-добър живот далече от Мисисипи. Джоуел искаше да избяга, точно като сестра си, и да се втурне към големите градове на север, където сякаш имаше безкрайни възможности. Мери Ан не изпитваше отчаяно желание да се махне, но като внучка на имигранти нямаше нищо против новото начало. Бяха просто хлапета, лудо влюбени бъдещи съпрузи, така че защо да не опознаят света?