На 19 април Флори се събуди рано сутринта с болки в гърдите. Чувстваше се изнемощяла, трудно дишаше и едва успя да събуди Туайла, преди да рухне на един стол. Линейка я закара в болница „Мърси“, където я стабилизираха. Лекарите прецениха, че е получила лек сърдечен пристъп, и бяха разтревожени от цялостното й здравословно състояние. Туайла се обади на Джоуел в университета. На другия ден той пропусна последната си лекция и пристигна в Ню Орлиънс с колата, без да спре никъде. Мери Ан се притесняваше за изпитите си и не можеше да пътува.
Флори се зарадва, като го видя — бяха минали три месеца и половина, — но се постара да изглежда ядосана от цялото това внимание. Твърдеше, че е добре, че й е доскучало от еднообразието и е готова да се върне у дома и да започне да пише нов разказ. Джоуел се изуми от вида й. Изглеждаше поне с десет години по-възрастна, с побеляла коса и сивкава кожа. Беше отслабнала значително, а открай време беше пълничка. Дишаше трудно и често се задъхваше.
В коридора Джоуел сподели загрижеността си с госпожа Туайла.
— Изглежда ужасно — прошепна той.
— Има дегенеративно сърдечно заболяване, Джоуел, и състоянието й не се подобрява.
Изобщо не му беше минавало през ума, че Флори може да умре. След като беше изгубил толкова много хора, Джоуел не искаше и да помисли за вероятността да изгуби и нея.
— Не може ли да я лекуват?
— Опитват се с много лекарства, но нито могат да обърнат хода на заболяването, нито могат да го спрат.
— Но тя е само на петдесет и две.
— Стара е за човек от рода ви.
Чудно, няма що!
— Не мога да повярвам, че изглежда толкова остаряла.
— Много е немощна, много е крехка, яде съвсем малко. Мисля, че сърцето й отслабва с всеки изминал ден. Може би ще я изпишат утре и би било чудесно, ако останеш през уикенда.
— Разбира се, няма проблем. И бездруго смятах да го направя.
— И трябва да поговориш открито със Стела.
— Повярвай ми, със Стела сме единствените в това семейство, които разговарят открито.
Линейка откара Флори у Туайла в събота сутрин и тя доста се оживи. Приготвиха си хубав обяд във вътрешния двор. Беше превъзходен пролетен ден, температурата се покачи до двайсет и пет-шест градуса и Флори страшно се радваше, че е жива. Противно на лекарските съвети, изпи чаша вино и изяде пълна чиния червен боб с ориз. Колкото повече говореше, ядеше и пиеше, толкова повече укрепваха силите й. Мисълта й стана по-остра, езикът й също, гласът й възвърна пълната си сила. Беше забележително възстановяване и Джоуел прогони мисълта за поредното погребение.
След дълга съботна дрямка той обиколи Френския квартал, който открай време харесваше, макар че се чувстваше самотен без Мери Ан. На Джаксън Скуеър гъмжеше от туристи, на всеки ъгъл имаше улични музиканти. Отби се в любимото си кафене, позира за лош карикатурен портрет, който му струваше един долар, купи евтина гривна за Мери Ан, послуша джаз пред един пазар и накрая отиде на пристана, където си намери пейка от ковано желязо и седна да гледа корабите, които пристигаха и заминаваха.
В писмата, които си пишеха всяка седмица, Джоуел и Флори спореха дали тя да присъства на дипломирането му в края на май. Три години по-рано, преди екзекуцията на баща му, когато в семейството цареше пълна бъркотия, Джоуел беше пропуснал годишната церемония във „Вандербилт“. Смяташе да пропусне и тази в Университета на Мисисипи, но Флори беше на друго мнение. Тримата бяха прекарали великолепно в „Холинс“ на дипломирането на Стела и щяха да присъстват на неговото дипломиране, поне според плановете на Флори.
Възобновиха спора в неделя сутрин на закуска във вътрешния двор. Флори настояваше да замине за Оксфорд за церемонията, а Джоуел твърдеше, че би било загуба на време, защото той няма да е там. Спореха съвсем добродушно. Туайла на няколко пъти завъртя безпомощно очи. Приятелката й нямаше да замине никъде, освен може би отново в болница „Мърси“.
Флори почти не беше спала през нощта и скоро отпадна. Туайла беше наела медицинска сестра, която я заведе в стаята й.
— Няма да бъде сред нас още дълго, Джоуел, нали разбираш? — прошепна тя.
— Не.
— Трябва да се подготвиш.
— Колко? Месец? Година?
— Можем само да гадаем. Кога завършваш?