— Пред дрогерията още ли има телефонна кабина? — попита Джоуел шофьора, който беше по-наблизо.
— Да.
— Ще ме закарате ли?
— Качвай се.
Площадът беше пълен с окъснели пазаруващи. Дори през сезона на памукобера фермерите и техните помощници приключваха рано в събота и следобед се отправяха към града. Магазините бяха пълни, тротоарите гъмжаха от хора, в кино „Атриум“ прожектираха „Сини небеса“ с Бинг Крозби и опашката се виеше чак зад ъгъла. Джоуел предпочиташе да избегне тълпите и помоли шофьора да спре в една пряка. Телефонната кабина пред аптеката на Гейнрайт беше заета. Джоуел застана до нея, засуети се напрегнато заради младата жена вътре и се постара да не поглежда в очите хората, които минаваха. Когато най-сетне влезе, пъхна монета от пет цента и звънна на леля си Флори. Тя отговори след няколко позвънявания.
Както винаги, той допусна, че някой може да слуша по общата линия, и каза бързо:
— Флори, аз съм. След двайсет минути съм при теб.
— Моля? Кой е?
— Любимият ти племенник. Дочуване.
Тъй като беше единственият племенник, не се съмняваше, че е схванала посланието. Щеше да я притесни, ако се появеше без предупреждение. Освен това умираше от глад и се надяваше след обаждането на масата да го очаква топла храна.
Когато се върна в таксито, Джоуел помоли шофьора да понамали пред методистката църква. На път за там минаха покрай „Кале“ — билярдна зала, известна с контрабандната си бира и игрите на зарове отзад. Като тийнейджър в Клантън Джоуел беше строго предупреден от баща си да не припарва до „Кале“ точно както бяха предупредени всички възпитани младежи. През уикендите там ставаха свади, посетителите бяха хулигани и обикновено се стигаше до сбивания. Тъй като мястото му беше забранено, Джоуел се изкушаваше да се вмъква тайно, докато учеше в гимназията. Приятелите му се перчеха, че ходят в „Кале“, разказваха дори за момичета на горния етаж. Сега обаче, след три години в колежа, и то в големия град, Джоуел намръщено си спомни колко го е изкушавала тази дупка. Познаваше хубавите барове в Нашвил и всички удоволствия, които те предлагаха. Не можеше да си представи някога да се върне в Клантън — градче, където алкохолът беше забранен, както и много други неща.
В методистката църква светеше и докато минаваха покрай нея, шофьорът каза:
— Тукашен ли си?
— Всъщност не — отговори Джоуел.
— Значи не знаеш голямата новина от тази седмица, за проповедника.
— Четох за нея. Странна история.
— Застрелян беше точно тук — посочи шофьорът към пристройката зад църквата. — Днес следобед го погребаха. Пъхнаха убиеца в ареста, но той нищо не казва.
Джоуел си замълча, не искаше да продължава разговора, който не беше подел. Загледа се към църквата, докато минаваха покрай нея, и си спомни с умиление неделните сутрини, когато двамата със Стела, издокарани с най-хубавите си дрехи, той с папийонка, тя с боне, влизаха в църквата, хванали за ръка родителите си, също облечени официално. Джоуел още от малък знаеше, че костюмите на баща му и роклите на майка му са малко по-хубави, отколкото на обикновените методисти, че колите и пикалите им винаги са по-нови и че те искат децата им да завършат и колеж, не само гимназия. Като малък осъзнаваше много неща, но тъй като беше Банинг, го учеха на смирение и на добродетелта на пестеливото говорене.
Бяха го кръстили в тази църква, когато беше на десет години, а Стела — на девет. Семейството прилежно присъстваше на службите всяка седмица, на пролетните и есенните кампании, на готвенето на открито, на импровизираните вечери, на погребения и сватби и на всички събития от неизчерпаемия график, защото за тях и за мнозина от града църквата беше центърът на обществото. Джоуел си спомняше всички пастори, които бяха минали през нея. Пастор Уордъл беше погребал дядо му Джейкъб Банинг. Рон Купър беше кръстил Джоуел, а синът му беше неговият най-добър приятел в четвърти клас. И така нататък. Пасторите идваха и си отиваха, докато преди войната не пристигна Декстър Бел.
Явно се бе задържал твърде много.
— Тръгнете по шосе осемнайсет — каза Джоуел. — Ще ви кажа къде да спрете.
— Къде? — попита шофьорът. — Обичам да знам докъде ще карам.
— Близо до къщата на Банинг.
— Ти да не си Банинг?
Нямаше нищо по-лошо от любопитен таксиметров шофьор. Джоуел не отговори и продължи да гледа през задния прозорец към църквата, която се скриваше зад ъгъла. Декстър Бел му харесваше, но като поотрасна, той започна да се отегчава от строгите му проповеди. Тъкмо пастор Бел беше седял със семейството му в онази ужасна вечер, когато им съобщиха, че лейтенант Пийт Банинг е изчезнал във Филипините и го смятат за мъртъв. В онези зловещи дни пастор Бел се погрижи за траурния период — наставляваше жените от църквата, които не спираха да им носят храна, организираше молитвени бдения, извеждаше хората от къщата, когато семейството се нуждаеше от усамотение, и почти ежедневно ги съветваше за едно или друго. Джоуел и Стела шепнешком се оплакваха един на друг, когато им омръзнеше от съветите му. Искаха да прекарат време насаме с майка си, но пасторът все беше у тях. Понякога водеше и жена си Джаки, друг път идваше сам. Джоуел намираше госпожа Бел за студена и надменна, Стела също не я харесваше.