Ръсел подсили думите му:
— Пийт, нямаш никакъв шанс.
Пийт вдигна рамене, като че ли му беше все едно. Беше направил каквото трябва, а последиците да вървят по дяволите. Засмука продължително цигарата си, докато димът кръжеше из стаята.
— Защо мислите, че в друг окръг положението ще е различно?
— Познаваш ли свещениците в методистките църкви в окръг Полк, Тайлър или Милбърн? Не, разбира се. Тези окръзи са съседни на нашия, а не познаваме почти никой от жителите. И те няма да познават лично нито теб, нито Декстър.
— Опитваме се да избегнем личните взаимоотношения, Пийт. Сигурен съм, че много от тези хора четат вестници, но не познават нито теб, нито Декстър Бел. Без лично познанство имаме по-добър шанс да не се натъкнем на засегнати чувства и да посеем съмнение.
— Съмнение ли? Я ми обяснете за това съмнение — настоя Пийт леко изненадан.
— Ще стигнем и дотам след малко — отговори Джон. — Съгласен ли си, че се налага да помолим за смяна на мястото на процеса?
— Не. Ако ще има процес, искам да е тук.
— О, ще има, Пийт. Единственият начин да го избегнеш, е да пледираш „виновен“.
— Молиш ме да пледирам „виновен“?
— Не.
— Хубаво, защото аз не съм виновен и няма да искам преместване на процеса. Тук е домът ми открай време, домът на предците ми, и ако хората от окръг Форд искат да ме осъдят, това ще стане в отсрещната сграда.
Джон и Ръсел се спогледаха безсилно. Пийт остави документите върху масичката, без да е прочел нито дума. Запали още една цигара, нехайно преметна крак връз крак, все едно разполагаше с цялото време на света, и погледна Джон, сякаш питаше: „Е, следващата точка?“.
Джон извади своето копие от досието и го стовари шумно върху масичката.
— Цял месец прецизно проучване и писане отива по дяволите.
— Допускам, че трябва да платя за това — каза Пийт. — Ако ме бяхте попитали предварително, можех да ви спестя този труд. Нищо чудно, че хонорарите ви са толкова високи.
Джон и Ръсел вряха и кипяха от яд, а Пийт си пафкаше. След кратко мълчание той продължи:
— Вижте, момчета, нямам нищо против да плащам на адвокати, особено след като съм се забъркал в тази каша, но пет хиляди долара? Така де, обработвам почти хиляда акра земя, където осем месеца годишно къртовски се трудят трийсет полски работници, и ако ми провърви, ако времето е благоприятно, борсовата цена на памука остане висока, торовете свършат работа, памуковият хоботник не ни нападне и се съберат достатъчно берачи, тогава през три-четири години се радвам на сносна реколта и след като платя всички сметки, може и да останат двайсет хиляди. Делим ги с Флори. За мен остават десет, а вие искате половината.
— Изчисленията ти не са верни — заяви Джон без капка колебание. Семейството му отглеждаше повече памук от семейство Банинг. — Братовчед ни има много хубава реколта, ти също.
— Ако хонорарът ни е неприемлив за теб, Пийт — намеси се Ръсел, — винаги можеш да наемеш някой друг. В града работят и други адвокати. Просто правим най-доброто по силите си да те защитим.
— Стига, момчета — каза Пийт. — Винаги сте се грижили за мен и семейството ми. Не се оплаквам от сумата, която искате, но може би ще ми трябва малко време да я събера.
Джон и Ръсел подозираха, че Пийт с лекота би могъл да им напише чек, но в крайна сметка той беше фермер, а тези хора бяха доста стиснати. Адвокатите, от своя страна, му съчувстваха, защото най-вероятно повече никога нямаше да се занимава с фермата си и щеше да умре или скоро на електрическия стол, или доста по-късно в някоя ужасна затворническа болница. Бъдещето му беше от мрачно по-мрачно, затова не можеха да го винят, че се опитва да спести колкото се може повече.
На вратата почука секретарка и влезе с изискан поднос. Наля кафе в три порцеланови чаши и им предложи сметана и захар. Пийт си сложи и от двете, отпи и угаси цигарата си.
Когато секретарката излезе, Джон каза:
— Добре, продължаваме. Трябва да обсъдим още едно искане. Единствената ни възможна защита е временната невменяемост. Ако те обявят за невинен, което е слабо вероятно, то ще е, защото сме успели да убедим съдебните заседатели, че си си загубил разума, когато си дръпнал спусъка.
— Вече ви казах, че не искам това.
— И аз те чух, Пийт, но не става дума какво искаш. По-скоро с какво разполагаме за процеса. А невменяемостта е единственото, което имаме. И точка. Без нея можем само да седим в съдебната зала и да слушаме като зрители, докато прокурорът те окачва на бесилото. Това ли искаш?
Пийт равнодушно сви рамене и каза:
— Направете каквото трябва, но няма да се преструвам на луд.