Три часа по-късно пристигнаха пред внушителния портал на щатската болница на Мисисипи. Настроението в колата се промени драстично. Лайза беше изпратена тук седем месеца по-рано и оттогава нямаха почти никакви новини за нейното лечение. Бяха писали писма, но не бяха получили отговор. Знаеха, че Пийт е говорил с лекарите й, но той, разбира се, не им беше разкрил за какво. Флори, Джоуел и Стела допускаха, че Лайза знае за убийството на Декстър, но щяха да узнаят със сигурност едва когато се срещнеха с нейните лекари. Напълно възможно беше да я предпазват и да не са й съобщили зловещата новина. Пийт не ги беше осведомил и по този въпрос.
Униформен служител от охраната поиска да попълнят някакви документи, даде им наставления и най-сетне портата се отвори. Тук се намираше единствената щатска психиатрична клиника, която се състоеше от многобройни сгради, разположени на хиляди акри земя. Приличаше повече на величествено старо имение, заобиколено от всички страни с полета и гори. Тук живееха повече от три хиляди пациенти и петстотин служители. Сегрегацията беше в сила, имаше отделни сгради за черни и за бели. Джоуел мина с колата покрай поща, пекарна, езеро, голф игрище и крилото за алкохолици. С много помощ от задната седалка най-накрая намери сградата, където се намираше майка му, и паркира наблизо.
Поседяха в колата с работещ двигател, загледани към внушителната постройка.
— Имаме ли представа каква е диагнозата й? — попита Стела. — Депресия, шизофрения или нервен срив? Склонна ли е към самоубийство? Или татко просто е искал да я махне от къщата?
Флори поклати глава и каза:
— Наистина не знам. Състоянието й се влоши много бързо и Пийт ми каза да не ходя у тях. Водили сме ги тези разговори.
Проблемите започнаха още от вратата, когато намусена служителка попита дали имат предварителна уговорка. Да, обясни Флори, обадила се два дни по-рано и говорила с госпожа Фортънбери, административен директор на Сграда 41, където се намираха в момента. Служителката обясни, че госпожа Фортънбери има почивен ден, защото в края на краищата е Коледа. Флори отговори, че прекрасно знае и че двамата младежи с нея са децата на Лайза Банинг, които искат да видят майка си на този ден.
Служителката изчезна за дълго. Когато се върна, доведе със себе си мъж, който се представи като д-р Хилсабек. По негова неохотна покана те го последваха по коридора до малкия му кабинет, където имаше само два стола за посетители. Джоуел застана до вратата. Въпреки бялата си престилка Хилсабек не приличаше на лекар — не че някой от тях имаше голям опит с психиатрите. Беше със зализана коса, писклив глас и неспокойно шарещи очи и изобщо не вдъхваше доверие. Седна, сложи някаква папка в средата на бюрото си и каза:
— Опасявам се, че има проблем.
Говореше с противен северняшки акцент, неприкрито снизходително. Пък и името Хилсабек със сигурност не беше южняшко.
— Какъв проблем? — попита Флори.
Вече беше решила, че не харесва Сграда 41 и хората, които я управляват. Хилсабек повдигна вежди, но не и очите си, като че ли предпочиташе да избягва директен контакт.
— Не мога да обсъждам тази пациентка с вас. Нейният настойник, господин Пийт Банинг, е инструктирал мен и другите лекари да се консултираме единствено с него.
— Тя ми е майка! — ядосано каза Джоуел. — И искам да знам как е.
Хилсабек не реагира на гнева му, а само вдигна лист хартия, като че ли беше Светото писание.
— Това е съдебната заповед от окръг Форд, подписана от тамошния съдия. — Взираше се в листа, докато говореше, и отново избягваше да ги поглежда в очите. — Заповедта за въдворяване, която определя Пийт Банинг за настойник на Лайза Банинг и съвсем ясно посочва, че по всички въпроси относно нейното лечение сме длъжни да обсъждаме решенията си единствено с него. Посещенията на роднини и приятели трябва да бъдат одобрени от господин Банинг. Всъщност той се обади вчера следобед. Говорихме няколко минути и ми напомни, че не е одобрил никакви посещения при своята повереница. Съжалявам, но нищо не мога да направя.
Тримата се спогледаха невярващо. Предишния ден бяха прекарали с Пийт един час. Децата го питаха за майка си, но не получиха отговор и не споменаха, че ще я посещават.
Джоуел гневно изгледа Флори и попита:
— Ти ли му каза, че ще идваме?
— Не съм. А вие не му ли съобщихте?
— Не. Обсъдихме го и решихме да си мълчим.
Хилсабек затвори папката и каза:
— Много съжалявам. Нещата са извън моя контрол.
Стела закри лицето си с ръце и се разплака. Флори я потупа по коляното и се озъби на Хилсабек:
— Не са виждали майка си седем месеца. Ужасно се безпокоят за нея.