Когато Майлс Труит седна, залата остана притихнала. Съдия Озуълт погледна към Джон Уилбанкс, кимна и каза:
— Защитата, моля.
Уилбанкс стана и оправи възела на копринената си вратовръзка, докато отиваше към ложата на журито. Нямаше какво да каже и не възнамеряваше да дрънка небивалици, че са обвинили погрешния човек, или да скалъпва алиби. Затова се усмихна и каза:
— Господа съдебни заседатели, процедурните правила в такива процеси допускат защитата да направи встъпителното си слово, след като обвинението приключи със свидетелите си. Избирам тази възможност. — Той се обърна и кимна на съдията.
Съдия Озуълт сви рамене и каза:
— Нямам нищо против. Господин Труит, призовете първия си свидетел.
Труит се изправи и се провикна:
— Щатът Мисисипи призовава Джаки Бел.
Джаки се изправи от втория ред зад прокурорската маса. Седеше до Ерол Маклийш, който я беше докарал от Роум в неделя следобед. Родителите й останаха там да гледат децата. Баща й беше настоял да я придружи, но тя го разубеди. Ерол беше предложил услугите си и нямаше търпение да предприеме това пътешествие… Тя отседна при приятелка от църквата, а Ерол си взе стая в хотел „Бедфорд“ на площада в Клантън.
Всички погледи се насочиха към Джаки. Беше облечена с тесен черен костюм с колан. Носеше черни велурени обувки с ниско токче, черна плюшена шапчица и семпъл наниз перли. Черното вършеше идеална работа и Джаки излъчваше печал и страдание. Донякъде. Да, несъмнено беше вдовица, но освен това беше млада и привлекателна.
Всяка нейна стъпка беше наблюдавана от дванайсетте съдебни заседатели, от адвокатите, от съдията и прокурора — буквално от всички. Пийт обаче никак не се впечатли и не отлепи очи от пода. Джаки се закле, че ще казва истината, седна на свидетелското място и погледна към зрителите. Предпазливо кръстоса крака, а публиката следеше всяко нейно движение.
Майлс Труит й се усмихна и я помоли да съобщи името и адреса си. Беше я подготвил добре и Джаки гледаше искрено съдебните заседатели в лицата, докато говореше. Последва и друга важна информация: че е на трийсет и осем години, има три деца, живяла е в Клантън пет години, но се е преместила в Джорджия след смъртта на съпруга си.
— Овдовях — печално обясни тя.
— И така, къде бяхте сутринта на девети октомври миналата година към девет часа сутринта?
— У дома. Живеехме в свещеническия дом до методистката църква.
— Къде беше съпругът ви?
— Декстър беше в кабинета си, на бюрото, и подготвяше проповедта си.
— Разкажете на съдебните заседатели какво се случи.
— Бях в кухнята и прибирах съдовете, когато за пръв път през живота си чух такива звуци. Три, бързо един след друг, като че ли някой на предната веранда силно плесна с ръце три пъти. Отначало не обърнах внимание, но после ми стана любопитно. И сякаш нещо ми подсказа да проверя как е Декстър. Отидох до телефона и звъннах в кабинета му. Когато не вдигна, излязох от къщата и заобиколих покрай църквата към пристройката, където се намираше кабинетът му.
Гласът й пресекна, а очите й се навлажниха. Докосна устни с опакото на дланта си и погледна към Майлс. Беше си взела носна кърпичка на свидетелското място.
— И намерихте съпруга си, така ли? — попита той.
Тя преглътна мъчително и продължи:
— Декстър беше на бюрото си, все още на стола. Беше прострелян и кървеше. Навсякъде имаше кръв.
Гласът й отново пресекна, затова тя млъкна, пое си дълбоко дъх, изтри очи и се приготви да продължи.
Единственият звук в съдебната зала беше тихото свистене на радиаторите на Ърни. Никакво помръдване, нито дори шепот. Всички се бяха вторачили в Джаки и чакаха търпеливо тя да се съвземе и храбро да разкаже потресаващата си история. Никой не бързаше. Градът от три месеца чакаше да чуе подробностите около убийството.
— Казахте ли му нещо? — попита Майлс.
— Не съм сигурна. Помня, че изпищях и се спуснах към стола, че го сграбчих и го задърпах, и… ами не съм сигурна за всичко, което стана. Просто беше толкова ужасно.
Тя затвори очи, наведе глава и се разрида. Сълзите й предизвикаха още сълзи и много жени, които познаваха нея и Декстър, също започнаха да трият очи.
Свидетелските й показания бяха ненужни. Защитата предложи да се приеме за вярно, че Декстър Бел е мъртъв и че смъртта му е предизвикана от три куршума, изстреляни с револвер „Колт“, 45-и калибър. Страданието на близките нямаше отношение към фактите, а всички ирелевантни показания по закон бяха недопустими. Съдия Озуълт обаче, подобно на всеки друг съдия в щата и в цялата страна, винаги позволяваше на обвинението да изправи на свидетелското място един-двама роднини на жертвата, уж за да докажат смъртта. Истинската цел обаче беше да трогнат съдебните заседатели.