Джаки отново стисна зъби и продължи нататък или поне се опита. Декстър лежал на пода, тя му говорела, но не получавала отговор. Помнеше как е изхвърчала от кабинета с писъци и цялата в кръв, но когато заместник-шерифът пристигнал с Хоп, пък и след това, всичко й се замъглило.
Последва нова пауза, когато Джаки пак се разплака и се оказа неспособна да продължи. Съдия Озуълт погледна към Майлс и каза:
— Господин Труит, мисля, че чухме достатъчно от тази свидетелка.
— Да, господин съдия.
— Искате ли кръстосан разпит, господин Уилбанкс?
— Не, разбира се, господин съдия — отговори с искрено съчувствие Джон Уилбанкс.
— Благодаря ви, госпожо Бел, свободна сте — каза съдията.
Уолтър Уили скочи на крака, хвана я за ръката и я поведе покрай ложата на съдебните заседатели към мястото й. Съдия Озуълт трябваше да запали цигара и обяви почивка. Уолтър изведе съдебните заседатели, а след като тях ги нямаше, публиката се поотпусна и всички се разприказваха. Много хора от църквата се изредиха да прегръщат Джаки, изгарящи от нетърпение да я докоснат. Ерол Маклийш се отдръпна от тълпата около нея, наблюдавайки я отстрани. Не познаваше никого в съдебната зала освен Джаки; него никой не го познаваше.
Хоп закуцука към свидетелското място и се закле, че ще говори истината. Всъщност името му беше Честър Пърдю и той се представи с него, после обясни, че от дете му казват Хоп заради походката. Хоп беше не просто напрегнат, а направо вцепенен и току поглеждаше към балкона за подкрепа от своите хора. От там даването на показания изглеждаше много по-лесно. Тук, долу, обаче в него се бяха вторачили всички тези бели хора — адвокатите, прокурорът, съдията и съдебните заседатели, да не говорим за публиката — и той тутакси се ужаси и си глътна езика. Майлс Труит го бе подготвял часове наред в кабинета си малко по-нататък по коридора. Бяха репетирали показанията му няколко пъти, като прокурорът непрекъснато го наставляваше да се отпусне и просто да разкаже какво е видял. Предишните два дни в кабинета на Труит той беше спокоен, но сега предстоеше важното му изпълнение, а всички бяха вперили очи в него и никой не се усмихваше.
— Гледай само мен, никой друг — беше му повтарял многократно Труит.
Затова Хоп закова поглед в прокурора и започна да разказва историята си. Било сряда сутрин и той почиствал стъклописите в църквата, което правел веднъж месечно и това му отнемало почти три дни. Излязъл от църквата, влязъл в пристройката и се запътил към килера, където държал препаратите си. Минал покрай кабинета на преподобния Бел. Вратата била затворена и Хоп знаел, че не бива да го безпокои сутринта. Не чул гласове. Не видял никой да влиза в пристройката. Доколкото му било известно, там имало двама души — той и пасторът. Тъкмо вземал шише течен сапун, когато чул три силни изстрела. И трите прозвучали еднакво и направо разтърсили сградата. Стреснал се и изхвърчал в коридора, където чул да се отваря врата. Господин Пийт Банинг излязъл от кабинета с револвер в ръка.
— Откога познавате Пийт Банинг? — попита Труит.
— Отдавна. Той е от нашата църква.
— Ще посочите ли човека, който е държал револвера?
— Щом настоявате.
Хоп посочи обвиняемия. Описа как господин Банинг насочил дулото към главата му, как той паднал на колене и как господин Банинг му казал, че е добър човек и трябва да отиде да съобщи на шерифа.
Хоп го проследил с очи как си тръгва, после пристъпил в кабинета, макар всъщност да не му се искало. Преподобният Бел бил на стола си, кървял от главата и гърдите, очите му били затворени. Хоп не беше сигурен колко време е стоял там, бил твърде уплашен, за да мисли трезво.
Накрая се отдръпнал, без да докосне нищо, и хукнал към шерифа.
Никой адвокат не би извлякъл полза от това да дискредитира Хоп или да хвърли сянка на съмнение върху достоверността на показанията му. Каква причина би имал той да изопачава истината? Беше видял нещата с очите си и не беше украсил случилото се дори с една дума. Джон Уилбанкс се изправи и тихо се отказа от кръстосан разпит. Всъщност той нямаше нищо срещу който и да било свидетел на обвинението.
Докато седеше и слушаше, Джон се чудеше, и то не за пръв път, защо толкова прибързано пое защитата на Пийт. Този човек беше виновен и нямаше никакво желание да докаже противното. Защо не остави друг адвокат да седне любезно на масата на защитата и да стане капитан на този потъващ кораб? От позицията му на опитен юрист случващото се беше смущаващо, почти злепоставящо.