Рускони разказваше увлекателно и явно се радваше на възможността да говори за войната. Майлс Труит клатеше глава и се опитваше да срещне погледа на съдия Озуълт, който го избягваше. Съдебните заседатели бяха запленени. Вниманието на зрителите беше изцяло погълнато от разказа на майора и никой не помръдваше.
Обсадата продължила четири месеца и когато американците били принудени да се предадат на многократно превъзхождащия ги противник, преживели най-голямото поражение в историята на американската армия. Нямали друг избор обаче. Войниците били изгладнели, болни и измършавели и измирали толкова бързо, че не смогвали да ги погребат. Малария, денге, дизентерия, скорбут и бери-бери морели всички, както и тропически болести, за които американските лекари дори не били чували. А щяло да става и още по-зле.
Рускони се предал в Манила през февруари 1942 г. Генерал Макартър заминал през март и установил щаба си в Австралия. Рускони и хората му били хвърлени в пленнически лагер близо до Манила, но им позволили да запазят голяма част от архива си, който японците не сметнали за важен. Отношението към тях било относително добро, но били постоянно гладни. На Батаан положението било съвсем различно.
Според оскъдните сведения, които Рускони успял да събере, лейтенант Банинг се предал заедно с частта си на 10 април 1942 г. в най-южния край на полуостров Батаан. Бил сред приблизително седемдесет хиляди военнопленници, принудени да вървят дни наред без храна и вода. Хиляди падали и умирали под палещото слънце, а телата им просто били хвърляни в крайпътните канавки.
Сред заловените имало стотици офицери, затова въпреки ужасните условия те се постарали да наложат някакво подобие на командване. По време на придвижването им се разпространила заповедта имената на загиналите да бъдат запомнени и впоследствие записани, за да бъдат уведомени семействата им. В онези ужасни условия обаче задачата се оказала трудна. Рускони се отклони и обясни на съдебните заседатели, че и до днес, 7 януари 1947 г., американската армия продължава изпълнението на зловещата задача да открие и да се опита да идентифицира войниците, загинали във Филипините.
Майлс Труит се изправи, вдигна и двете си ръце и каза:
— Господин съдия, моля ви, това е процес за убийство. Историята е трагична и вълнуваща, но няма нищо общо с работата ни тук.
Съдия Озуълт очевидно се бореше с решението. Свидетелските показания нямаха пряка връзка с делото. Той погледна Джон Уилбанкс и попита:
— Какво целите с това, господин адвокат?
Уилбанкс успя да създаде впечатление, че знае точно какво цели.
— Моля ви, господин съдия, още малко търпение. Мисля, че ще успея да покажа връзката.
Съдията изглеждаше скептичен, но каза на Рускони:
— Продължавайте.
Няколко дни след началото на дългия преход лейтенант Банинг бил ранен и изоставен. Никой не понечил да му помогне, защото, както научили бързо пленниците, опиташ ли подобно нещо, светкавично те пробожда японски щик. По-късно, по време на почивката, хора от неговата военна част чули как японските войници довършват тежкоранените. Никой не се съмнявал, че лейтенант Банинг е застрелян от японския конвой.
Пийт слушаше, защото нямаше как да не слуша, но седеше с каменно изражение, забил очи в пода, сякаш нищо не чуваше. Нито веднъж не реагира и не погледна към свидетеля.
Рускони обясни, че най-малко десет хиляди американски и филипински войници загинали от глад, обезводняване, изтощение или слънчев удар или били разстреляни, бити до смърт, намушкани с щик или обезглавени. Останалите били натъпкани в мизерни лагери, където било още по-трудно да оцелеят, отколкото по време на убийствения преход. Офицерите се опитали да организират различни начини да бъдат записвани имената на загиналите и в края на пролетта и началото на лятото на 1942 г. до службата на Рускони в Манила започнали да стигат списъци на жертвите. На 19 май семейството на Пийт Банинг било официално уведомено, че той е пленен, че е изчезнал и е смятан за мъртъв. От този момент нататък нямали новини от лейтенанта чак до освобождаването на Филипините, когато той се появил от джунглата с група командоси. Повече от две години Банинг и хората му провеждали дръзка, героична и почти самоубийствена кампания, целяща да всява ужас сред японската армия. За своята храброст и достойно командване бил удостоен с медала „Пурпурно сърце“, „Сребърна звезда“, „Бронзова звезда“ и Кръст за вярна служба.
В този момент беше невъзможно да погледнеш Пийт Банинг и да видиш в него човека, убил Декстър Бел. Съдия Озуълт го разбра и реши да се намеси: