Съдия Озуълт не беше ограничил времето за заключителните речи. Труит можеше да продължи така час или два, но мъдро реши да не го прави. Фактите бяха прости, процесът беше кратък, аргументите му бяха ясни и по същество.
Джон Уилбанкс щеше да бъде още по-кратък. Той започна с изненадващ въпрос:
— Какво печелим от екзекуцията на Пийт Банинг? Замислете се над това за момент. — Замълча и закрачи бавно напред-назад пред съдебните заседатели. — Ако екзекутирате Пийт Банинг, ще направите ли нашата общност по-безопасна? Отговорът е „не“. Той е роден тук преди четиридесет и три години и е водил образцов живот. Съпруг, баща, фермер, съсед, работодател, член на църковното паство, възпитаник на „Уест Пойнт“. Служил е на тази страна с повече смелост, отколкото можете да си представите. Ако екзекутирате Пийт Банинг, ще върнете ли Декстър Бел? Отговорът е очевиден. Всички ние изпитваме огромно съчувствие към семейство Бел и тяхното голямо страдание. Те искат само да си върнат своя баща и съпруг, но вие не можете да им го дадете. Ако екзекутирате Пийт Банинг, очаквате ли до края на живота си да усещате, че сте постигнали нещо, че сте направили онова, което щатът Мисисипи е искал от вас? Съмнявам се. Отговорът, господа, е, че никой нищо не печели, ако животът на този човек бъде отнет.
Уилбанкс замълча и огледа съдебната зала. Прокашля се и отново насочи вниманието си към съдебните заседатели.
— Очевидният въпрос е: след като убийството е нередно, както всички сме единодушни, защо щатът има правото да убива? Хората, които творят законите ни в Джаксън, не са по-умни от вас. Тяхното разбиране за добро и зло, за основни морални ценности не е по-висше от вашето. Познавам някои от тях и мога да ви уверя, че не са толкова почтени и богобоязливи като вас. Не са толкова мъдри като вас. Ако прочетете някои от законите, които приемат, ще осъзнаете, че те често грешат. Докато пишели законите обаче, някой умен човек решил да даде на вас, съдебните заседатели, избор. Осъзнал, че всяко дело е различно, че всеки обвиняем е различен и че в съдебния процес може да настъпи момент, когато заседателите да решат, че убийствата трябва да спрат. Затова имате избор между живота и смъртта. Законът ви го е дал.
Още една драматична пауза, докато Уилбанкс ги гледаше право в очите.
— Не можем да върнем Декстър Бел на децата му. Но Пийт Банинг също има деца. Чудесен син и красива дъщеря, и двамата колежани. Моля ви, не отнемайте баща им. Те не са направили нищо нередно. Не заслужават да бъдат наказани. Да, животът на Пийт Банинг няма да е бог знае какъв между стените на затвора, но ще продължи. Децата му биха могли да го посещават. Да му пишат писма, да му изпращат снимки от сватбата си, да му доставят радостта да зърне лицата на внуците си. Макар и да отсъства, той все пак ще бъде в живота им и те ще бъдат в неговия. Пийт Банинг е велик човек, със сигурност по-велик от мен, по-велик от мнозина в тази съдебна зала. Познавам го на практика цял живот. Баща ми беше близък с баща му. Той е един от нас. Отраснал е тук, на този чернозем, със същите убеждения, вяра и традиции като мен и вас. Какво ще спечелим, ако го изпратим в гроба? Ако ние, хората, екзекутираме един от своите, на окръг Форд ще се лепне кърваво петно, което никога няма да бъде заличено. Никога, никога, никога.
Гласът му пресекна леко и той се помъчи да се овладее. Преглътна мъчително, стисна зъби, отправи умолителен поглед.
— Господа съдебни заседатели, съграждани на Пийт Банинг, моля ви да пощадите живота му.
Когато седна до Пийт, Джон Уилбанкс обгърна раменете му с ръка в бърза и крепка прегръдка. Пийт не реагира, а продължи да се взира пред себе си, сякаш не беше чул нищо.
Съдия Озуълт даде последни указания на съдебните заседатели и всички в залата се изправиха, докато журито излизаше.
— Обявявам почивка — оповести съдията. — Прекратявам заседанието.
Той удари с чукчето и излезе през вратата в дъното на залата. Беше почти единайсет и снегът беше престанал.
Половината зала се изпразни в пълна тишина. Основният въпрос сега беше колко време ще продължи чакането, но тъй като никой не беше способен да предвиди, хората почти не си говореха. Онези, които останаха, се скупчиха на групи, шепнеха си, пушеха и клатеха глави, докато старият часовник над съдийската маса бавно тиктакаше.