Ръсел Уилбанкс беше прав. Трима от дванайсетте заседатели не се решиха да гласуват за смъртна присъда, поне не и в началото на обсъждането. Единият, Уилбър Стак, беше ветеран от войната, раняван три пъти в Италия. Премина през ситото на Майлс Труит само защото Майлс беше използвал и петте си отвода, преди да стигнат до Стак. Другият, Дейл Мъсгрейв, имаше дъскорезница край езерото и призна, че баща му е работил с бащата на Пийт и често е изразявал огромно възхищение от семейството. Изтъкна се, че вероятно е следвало това да се спомене по време на избора на заседатели, но вече беше твърде късно. Третият, Винс Пендерграс, беше бояджия петдесетник, който твърдеше, че няма връзки със семейство Банинг, но му беше трудно да повярва, че от него се очаква да убие човек. Никой от дванайсетте в журито не изгаряше от желание да гласува за смъртна присъда, но всички бяха нейни привърженици. На хартия и на теория тя беше популярна в страната и определено в Мисисипи. Много малко хора обаче бяха членове на съдебни журита, от които се очакваше да натиснат копчето. А това си беше съвсем друга работа.
Дебатите продължиха цивилизовано, всеки получаваше шанс да изрази мнението си. Снегът се беше стопил, небето беше ясно, пътищата — проходими. Нищо не налагаше спешно да се приберат у дома. В три следобед Хал Грийнуд отвори вратата и помоли Уолтър за кана кафе и дванайсет чаши.
След кафето в задимената от изпушените цигари стая приличието започна да се пропуква, а гласовете — да се повишават. Разделителната линия беше ясно очертана, но не неизменна. Деветима изобщо не се колебаеха, но трима показваха признаци на капитулация. Неведнъж биваше изтъквано, че си имат работа с убийство, което е старателно планирано. Ако Пийт Банинг беше свидетелствал и беше обяснил мотивите си, вероятно би получил известно съчувствие. Но той просто си седеше, сякаш дори не съзнаваше, че това е собственият му процес, и нито веднъж не погледна към съдебните заседатели.
Очевидно този човек беше увреден от войната. Защо адвокатът му не го доказа? Възможно ли беше мотивът му да е свързан с нещо между съпругата му и Декстър Бел? Методистите отхвърлиха това предположение, бранейки честта на своя убит пастор. Хал Грийнуд ги предупреди, че тяхно задължение е да преценяват само фактите по делото. Само онова, което бяха чули и видели в съдебната зала.
Към четири часа Винс Пендерграс промени мнението си и мина на страната на мнозинството. Това беше повратен момент. Десетимата набраха смелост и засилиха натиска над Уилбър Стак и Дейл Мъсгрейв.
Ърни Даудъл излезе в коридора от съдебната зала и свари Уолтър Уили да дреме пред вратата на журито. Наближаваше пет часът, време беше Ърни да се прибира, затова се отби да попита Уолтър има ли нужда от нещо. Той го увери, че няма, и го подкани да си ходи, защото здраво държал нещата под контрол.
— Какво правят вътре? — попита Ърни и кимна към вратата.
— Обсъждат — отговори професионално Уолтър. — А сега си върви, моля те.
— Ще има ли присъда?
— Не мога да кажа.
Ърни си тръгна и се качи по тясно стълбище до третия етаж, където имаше малка правна библиотека и няколко склада. Пристъпваше съвсем тихо и отвори врата към тъмен и тесен килер, където Пенрод седеше на високо столче, захапал незапалената си лула от царевичен кочан. Чугунената вентилационна шахта заемаше цялата стена от пода до тавана. През цепнатина на пода до нея долиташе не само цигареният дим, но и приглушените гласове на съдебните заседатели точно под тях.
Почти беззвучно Пенрод каза:
— Единайсет срещу един.
Ърни се изненада. Само час по-рано гласовете бяха девет на три. Двамата с Пенрод не се съмняваха, че ще бъдат уволнени и най-вероятно арестувани, ако някой узнаеше, че подслушват, и го пазеха в пълна тайна. Повечето дела, които се гледаха пред съдебни заседатели, бяха граждански и твърде скучни. От време на време имаше чернокож обвиняем по някое наказателно дело и изцяло бяло съдебно жури, чието обсъждане преминаваше бързо и предсказуемо. Процесът на Банинг беше къде-къде по-интересен. Наистина ли белите бяха готови да осъдят на смърт един от своите?
След като не свърши нищо цял следобед, привечер Джон Уилбанкс реши да си успокои нервите. Той и Ръсел се оттеглиха в една стая на горния етаж, където имаха кафеварка и добре зареден бар. Ръсел наля по един „Джак Даниълс“ с лед и двамата седнаха на старите сламени столове, които бяха в кантората от десетилетия. През един прозорец виждаха съда на отсрещния тротоар, а на втория етаж различаваха силуетите на заседателите, които понякога крачеха из стаята. Обсъждаха делото повече от шест часа, но шест часа не бяха дълго време за щата Мисисипи.