Мина около час и Джоуел пропусна първото си занятие. Излезе от библиотеката, залута се из кампуса и си купи кафе. Изпи го, пропусна и втория си час, после се върна в общежитието и се обади на сестра си.
Стела също не знаеше на кой свят се намира. Беше решила да прекъсне и да се скрие във Вашингтон до края на годината. В „Холинс“ й харесваше и един ден щеше да се дипломира, но в момента всяко лице, което виждаше, беше на човек, който знае, че баща й е осъден на смърт. Срамът и съжалението й идваха в повече. Копнееше за майчината си прегръдка. Тъгуваше за баща си, но й беше по-лесно да мисли лоши неща за него.
Любимият й преподавател беше близък с възпитаник на „Холинс“ във Вашингтон и му се обади. Стела трябваше да се качи на следващия влак, да се настани в малка къща за гости в Джорджтаун, да се грижи за няколко деца, да ги обучава, да стане бавачка, домашна помощница или каквото там. Извън семейството, при което щеше да живее, никой нямаше да знае името й, нито откъде е. След като се преместеше от Роуаноук във Вашингтон, щеше да бъде още по-далече от Клантън.
* * *
Неопитният репортер Харди Капли, който работеше за „Мемфис Прес-Симитър“, отразяваше процеса от началото до края. Брат му беше военнопленник през войната и Харди беше заинтригуван от присъствието на Клей Уомплър, каубоя от Колорадо, служил под командването на Пийт Банинг на Филипините. Клей не беше допуснат да даде показания, но присъствието му се коментираше в съдебната зала, особено през почивките. Той остана в Клантън няколко дни след процеса и после си замина. Харди врънка редактора си, докато той не отстъпи и не му позволи да проследи историята. Репортерът пътува с автобус и влак до Колорадо и прекара два дни с Уомплър, който му разказа охотно своите преживелици в борбата срещу японците като партизанин под командването на Пийт Банинг.
Статията на Харди беше от десет хиляди думи, а можеше да бъде пет пъти по толкова. Беше невероятен разказ, който заслужаваше да бъде публикуван, но беше твърде дълъг за вестник. Той отказа да го съкрати, заплаши, че ще напусне и ще го даде за публикуване другаде, и тормози шефовете си, докато не се съгласиха да го отпечатат на части в три поредни броя.
Харди описваше със забележителни подробности обсадата на Батаан, храбростта на американските и филипинските войски, техните болести, глад и ужас, невъобразимата им смелост в сраженията с превъзхождащ ги противник и унижението им заради принудата да се предадат. Позорният Батаански поход на смъртта беше описан толкова живо, че редакторите трябваше да посмекчат тона. Зверствата и жестокостта на японските войници бяха описани с незначителни редакции. Произволните убийства и липсата на всякаква грижа към толкова много американски военнопленници бяха покъртителни и възбуждаха ярост.
Голяма част от историята вече беше разказана от оцелелите, но статията въздейства силно на Клантън, защото засягаше един от техните. Повече от две години Пийт Банинг беше командвал разнородна група американски и филипински командоси, които бяха нападали японците, сигурни, че всяка сутрин е последната от живота им. След като толкова много пъти бяха избегнали смъртта, те се бяха примирили с нейната неизбежност и се сражаваха с безумна всеотдайност. Бяха избили стотици японски войници. Бяха разрушили мостове, железопътни релси, самолети, казарми, танкове, складове с боеприпаси и провизии. Бяха всявали такъв ужас, че за главата на Пийт Банинг беше обявена награда от 10 000 долара. Подложени на непрестанно преследване, партизаните бяха способни да изчезват в джунглата и да нападат дни по-късно на трийсет километра от последното им известно местоположение. Според пристрастното мнение на Уомплър Пийт Банинг беше най-страхотният войник, когото беше познавал някога.
Поредицата от статии имаше огромен брой читатели в окръг Форд и потуши въодушевлението от предстоящата екзекуция. Съдия Озуълт дори коментира пред Джон Уилбанкс, че ако вестникът беше публикувал статиите преди процеса, той щял да се види принуден да го премести най-малко на сто и петдесет километра.
Пийт Банинг упорито отказваше да говори за войната. Сега някой друг говореше вместо него и много хора в окръга искаха различен финал на историята му.
Дори да беше разтревожен от смъртната си присъда, Пийт не го показваше. Той продължаваше да изпълнява задълженията си като отговорник на арестантите, сякаш процесът изобщо не се беше състоял. Поддържаше строг ред, чистота в двете затворнически тоалетни, кастреше онези, които не оправяха леглата си сутрин или оставяха отпадъци на пода на килиите си, насърчаваше ги да четат книги, вестници и списания и преподаваше уроци на двама неграмотни — единият бял, другият черен. Грижеше се редовно да им доставят хубава храна, най-вече от собствената му ферма. Когато не беше зает с разни дела из ареста, часове наред играеше крибидж с Лион Коливър, четеше романи или дремеше. Нито веднъж не се оплака от съдебния процес и не спомена съдбата, която го очаква.