Пощата му нарасна съществено. Пристигаха писма от почти всеки щат и бяха от други ветерани, оцелели от ужасите на войната във Филипините. Дълги писма, в които войниците разказваха своите истории. Подкрепяха Пийт и смятаха, че е безобразие герой като него да бъде екзекутиран. Той им отговаряше с къси послания заради огромния обем на кореспонденцията си и не след дълго й отделяше по два часа дневно.
Писмата до децата му станаха по-дълги. Скоро самия него нямаше да го има, но написаните думи щяха да останат при тях завинаги. Джоуел не признаваше, че се колебае дали да следва право. Стела пък криеше, че живее във Вашингтон и е прекъснала следването си. От „Холинс“ й препращаха писмата на Пийт и нейните до него. Тя не беше казала дори на Флори къде е.
Един следобед Пийт тъкмо играеше крибидж, когато Тик Поули го прекъсна и му съобщи, че е дошъл адвокатът му. Пийт благодари, но продължи да играе и остави Джон Уилбанкс да чака двайсет минути, докато приключи.
Когато останаха сами в стаята на шерифа, Уилбанкс каза:
— Трябва да подадем молбата за обжалване до следващата сряда.
— Какво обжалване? — попита Пийт.
— Хубав въпрос. Всъщност не е обжалване, защото няма от какво да се жалваме. Съгласно закона обаче при смъртна присъда обжалването става автоматично, затова трябва да подам нещо.
— Не виждам логиката, както и в много други правни работи — отговори Пийт. Отвори пакет цигари „Пал Мал“ и запали една.
— Пийт, аз не пиша законите, но правилата са си правила. Ще внеса съвсем кратка молба, за да спазя срока. Искаш ли да я прочетеш?
— Какво ще пише? Какви са основанията ми да обжалвам?
— Не са големи. Най-вероятно ще използвам обичайната формулировка: „Присъдата не отговаря на представените доказателства“.
— Аз пък мислех, че доказателствата са много убедителни.
— Така беше. И тъй като бях лишен от възможността да предложа защита въз основа на невменяемост, която беше единствената възможна стратегия и щеше да свърши чудесна работа, наистина няма какво да напиша.
— Не съм луд, Джон.
— Вече сме го обсъждали, твърде късно е да го правим пак.
— Не ми допада да обжалваме.
— Защо ли не съм учуден?
— Осъдиха ме съдебни заседатели, които са хора на равна нога с мен, почтени хора от моя окръг, а те са по-разумни от съдиите в Джаксън. Хайде да не оспорваме присъдата, Джон.
— Трябва да подам нещо, длъжен съм.
— Не подавай обжалване от мое име, разбираш ли ме, Джон?
— Нямам избор.
— Тогава ще намеря друг адвокат.
— О, страхотно, Пийт. Направо прекрасно. Искаш друг адвокат, та и на него да му вържеш ръцете, така ли? Отиваш на електрическия стол, Пийт. Кой ще се съгласи да те представлява в последния момент?
— Не подавай обжалване от мое име.
Джон Уилбанкс скочи на крака и се запъти към вратата.
— Ще подам, защото съм длъжен, и няма да си губя повече времето, Пийт. Още не си ми платил хонорара за процеса.
— Ще реша въпроса.
— Все това повтаряш.
Уилбанкс отвори вратата, излезе и я затръшна зад гърба си.
* * *
Обжалването беше подадено и Джон Уилбанкс, доколкото му беше известно, не беше нито уволнен, нито му бе платено. Подаде една от най-кратките молби, постъпвали във Върховния съд на Мисисипи във връзка с дело за убийство, на което щатът отговори надлежно. Което ще рече — с друга тънка папка. Процесът беше проведен правилно, не се посочваха никакви процедурни грешки. Обикновено обвинявани, че действат бавно като костенурки, съдиите и този път не бързаха да потвърдят присъдата по толкова нашумяло дело. Вместо това възложиха на секретаря си да размести графика и да насрочи обсъждане на присъдата на Банинг по-късно през пролетта. Джон Уилбанкс осведоми секретаря, че не е помолил за обсъждане и няма да участва в него. Нямаше теза, която да представи.
Осми април дойде и отмина, а екзекуцията не се състоя. Междувременно до чайната се прокрадна новината, че е в ход отлагане, че не е насрочена конкретна дата, затова градът не очакваше екзекуцията в близко бъдеще. С настъпването на пролетта разговорите в града и окръга се откъснаха от Пийт Банинг и се насочиха към най-важното в ежедневието — засяването на памука. Нивите бяха разорани, обработени и подготвени за сеитба и всички следяха трепетно времето. Фермерите се взираха в небето и набелязваха дати в календарите си. Засадиш ли памука твърде рано, да кажем, в края на март, поройните дъждове могат да отнесат семената. Засадиш ли го твърде късно, например към първи май, реколтата може да закъснее и октомврийските дъждове да скапят памука. Както винаги, земеделието бе подвластно на случайността.