Бюфорд Провайн, дългогодишният управител на фермата на Банинг, започна да се отбива в ареста всяка сутрин, за да изпуши по една цигара с Пийт. Обикновено се срещаха навън, зад сградата, и Бюфорд се облягаше на някое дърво, докато Пийт се разтъпкваше от другата страна на триметровата телена ограда, в така наречения „двор“ — неголяма пръстена площадка, където арестантите понякога излизаха за глътка чист въздух. Използваха я също за посещения и разговори с адвокати. За всеки повод да напуснат килиите си.
На 9 април — деня след насрочената дата за екзекуцията на Пийт, той и Бюфорд разговаряха за селскостопанския календар и метеорологичните прогнози и решиха да садят при първа възможност. Пийт изпрати с поглед пикапа на Бюфорд, докато се отдалечаваше от ареста. Доволен беше, че сеитбата започва, но съзнаваше, че няма да види реколтата.
В деня преди дипломирането си във „Вандербилт“ Джоуел събра нещата си в два платнени сака и напусна Нашвил. Качи се на влака за Вашингтон и намери Стела в Джорджтаун. Тя му се зарадва и го увери, че много обича работата си — „на практика отглеждам три деца“. Къщата, в която живееше тя, беше твърде тясна за още един обитател, пък и семейството не искаше там да живее някой друг. Джоуел си намери стая в евтин хотел близо до Дюпон Съркъл и се хвана на работа като сервитьор в скъп ресторант. Двамата със Стела опознаваха града, доколкото работата им го позволяваше, и се наслаждаваха на възможността да бъдат сред многолюдни тълпи, които нямаха никаква представа откъде са те двамата. В дълги писма до вкъщи обясниха на леля Флори и на баща си, че са си намерили работа за през лятото във Вашингтон и че всичко е наред. По-късно щели да им пишат за следването си.
На 4 юни Върховният съд на Мисисипи, без да проведе устно обсъждане, единодушно потвърди присъдата на Пийт Банинг и върна делото обратно при съдия Озуълт. Седмица по-късно той насрочи датата на екзекуцията за след трийсет дни, на 10 юли, четвъртък.
Нямаше да има повече обжалвания.
18
Преди 1940 г. в Мисисипи екзекутираха престъпниците чрез обесване — предпочитан метод в цялата страна. В някои щати екзекуциите се провеждаха тихомълком, без много шум, но в други се превръщаха в публични събития. Политиците в Мисисипи бяха твърдо убедени, че напомнянето на хората какво ги очаква, в случай че нарушат закона, е ефикасен начин да се контролира престъпността, затова изпълнението на смъртното наказание в повечето случаи беше показно. Конкретните решения се вземаха от местните шерифи и по правило чернокожите увисваха на бесилото пред очите на всички, а белите — тайно.
Между 1818 и 1940 г. щатът бе обесил осемстотин души, 80 процента от които бяха чернокожи. Разбира се, това бяха убийци и насилници, преминали през съдилищата. През същия период приблизително шестстотин чернокожи бяха линчувани от тълпите извън рамките на съдебната система и без никаква опасност от съдебно преследване.
Щатският затвор беше кръстен на първия си директор, Джим Парчман. Беше голяма памукова плантация с площ от осем хиляди акра в окръг Сънфлауър, насред Делтата. Местните жители не искаха родният им край да бъде известен като „Окръга на смъртта“, а имаха политици с влияние. В резултат на това обесването ставаше в окръга, където бе извършено престъплението. Нямаше точно определени места, нямаше специално подготвени екзекутори, нямаше стандартни процедури, нямаше протокол. Не беше толкова сложно — мяташ примка на врата на човека и го гледаш как увисва. Местните жители сковаваха рамката, напречната греда и капака на пода, а шерифите отговаряха за самото обесване под погледите на тълпата.
То се извършваше бързо и ефикасно, но имаше и проблеми. През 1932 г. бял мъж на име Гай Феърли трябвало да увисне на въжето, но нещо се объркало. Вратът му не се счупил, както се очаквало, и човекът се мятал и давил, кървял и крещял, и умрял в страшни мъки. Смъртта му била отразена широко в медиите и предизвикала дискусия за реформи. През 1937 г. тялото на бял осъден на име Трей Самсън увиснало през капака на пода и човекът издъхнал на секундата, когато главата му напълно се отделила от тялото и се търкулнала към шерифа. Присъствал фотограф и макар че нито един вестник не публикувал снимката, тя все пак се разпространила.