Във вторник, 8 юли, Джими Томпсън пристигна със сребристата си камионетка и паркира пред сградата на съда. Свали електрическия стол и насърчи всички любопитни да го разгледат. Както винаги, позволи на няколко деца да седнат на него за снимка. Вече се събираха репортери и Джими ги дари с невероятните си преживелици из щата. Описа им процедурата, обясни им в най-големи подробности, че генераторът остава в камионетката, а токът с напрежение от две хиляди волта ще измине стотина метра по тротоара, за да влезе в съда, после нагоре по стълбите до съдебната зала, където Олд Спарки ще бъде поставен близо до ложата на съдебните заседатели.
Джоуел и Стела пристигнаха с влак късно във вторник вечерта, а Флори ги посрещна на гарата. Без да обръщат внимание на никого, те бързо тръгнаха към розовата й къща, където ги очакваха гозбите на Мариета. Вечерта премина унило, без почти никакви разговори. Какво можеха да си кажат? Чувстваха се като сомнамбули в кошмар, но действителността постепенно нахлуваше.
Рано в сряда сутринта Никс Гридли се отби в съда и никак не се изненада, когато завари край Олд Спарки малка група зяпачи. Джими Томпсън, мошеник, от когото на шерифа вече му беше дошло до гуша, разказваше надълго и нашироко за удивителните качества на уреда и Никс се отдалечи само след няколко минути. В ареста повика Рой Лестър, двамата изведоха Пийт Банинг през страничната врата и бързо потеглиха с патрулката. Пийт седеше на предната седалка без белезници и дума не обелваше, докато се носеха на юг по шосе Начес Трейс. В град Косиуско спряха за малко, колкото Рой да донесе хлебчета и кафе от едно крайпътно заведение. Хранеха се мълчаливо, докато километрите летяха.
Директорът на „Уитфийлд“, щатската болница на Мисисипи, ги чакаше с кола на портала. Никс го последва през парка към Сграда 41, където Лайза Банинг беше прекарала последните четиринайсет месеца. Посрещнаха ги двама лекари. Представиха се неловко и въведоха Пийт в един кабинет.
Заговори д-р Хилсабек:
— Съпругата ви не е добре, господин Банинг, много съжалявам. А това само ще влоши допълнително положението. Тя изцяло се е затворила в себе си и не разговаря с никого.
— Трябваше да дойда — каза Пийт. — Нямаше друг начин.
— Разбирам. Видът й ще ви изненада, не очаквайте и да ви отговаря.
— Какво знае?
— Казали сме й всичко. Проявяваше признаци на известно подобрение, докато не я осведомихме за убийството преди няколко месеца. Последва драстично влошаване на състоянието й. Преди две седмици, след като разговарях с шерифа с оглед на неизбежната екзекуция, се опитахме да й съобщим новината много внимателно. Оттогава съвсем се затвори. Не яде почти нищо и не е отронила нито дума. Честно казано, нямаме представа как ще й се отрази екзекуцията. Разбирате, че сме дълбоко разтревожени.
— Бих искал да я видя.
— Добре.
Пийт го последва по коридора и нагоре по стълбите. Една медицинска сестра ги очакваше пред врата без надпис. Хилсабек кимна на Пийт, който отвори вратата и пристъпи вътре. Сестрата и лекарят останаха в коридора.
Стаята беше осветена само от малка и слаба лампа на тавана. Нямаше прозорец. Втора врата водеше към банята. Лайза Банинг седеше в тясно легло с дървена рамка, облегната на възглавници, будна и в очакване. Беше облечена с избелял сив халат под изопнатите завивки. Пийт предпазливо се приближи към леглото и приседна в краката й. Тя го гледаше така, сякаш се боеше от него, и не казваше нищо. Беше почти четиридесетгодишна, но изглеждаше много по-възрастна, със силно прошарена коса, изпито набръчкано лице, бледа кожа и хлътнали очи. Стаята беше тъмна и притихнала.
— Дойдох да се сбогувам, Лайза — каза Пийт най-накрая.
С учудващо категоричен глас тя каза:
— Искам да видя децата си.
— Ще дойдат след ден-два, след като си отида, обещавам ти.
Лайза затвори очи и въздъхна, сякаш с облекчение. Минутите се нижеха и Пийт започна нежно да разтрива крака й през завивката. Тя не реагира.
— Децата ще се справят, Лайза, уверявам те. Те са силни, ще ни надживеят.
По бузите й се търкулнаха сълзи, които покапаха от брадичката й. Тя не посегна да ги изтрие, той също. Времето минаваше, сълзите продължаваха да се стичат.
— Обичаш ли ме, Пийт? — прошепна тя.
— Обичам те. Винаги съм те обичал, не съм преставал.
— Можеш ли да ми простиш?
Пийт погледна към пода и дълго се взира безизразно. Прокашля се и каза:
— Няма да те лъжа. Много пъти съм искал, Лайза, но не, не мога да ти простя.