— Моля те, Пийт, моля те, опитай се да ми простиш, преди да си отидеш.
— Съжалявам. Обичам те и ще отнеса в гроба любовта си към теб.
— Като преди ли?
— Като преди.
— Какво стана с онова време, Пийт? Защо не може отново да сме заедно с децата?
— Знаем отговора, Лайза. Твърде много неща се случиха. Съжалявам.
— И аз съжалявам, Пийт.
Тя захлипа, а той се приближи и я прегърна нежно. Беше немощна и крехка и за миг в съзнанието му изникна споменът за скелетите, които беше принуден да погребва на Батаан — някога здрави и прави войници, изпосталели до смърт от глад. Той затвори очи, прогони тези мисли и някак успя да си спомни тялото й през онези прекрасни дни, когато не можеше да откъсне ръцете си от нея. Копнееше за онова време от недалечното минало, когато двамата живееха в състояние на почти постоянна възбуда и не пропускаха нито една възможност.
Накрая и Пийт не издържа и се разплака.
Последната му вечеря беше приготвена от Нинева и се състоеше от любимите му неща: пържени свински котлети, картофено пюре със сос грейви и варена бамя. Пийт пристигна по тъмно заедно с шерифа и Рой, които седнаха на верандата да го изчакат.
Нинева поднесе храната на семейството в трапезарията, после напусна къщата, обляна в сълзи. Двамата с Еймъс си тръгнаха, след като и той се сбогува с Пийт.
Пийт поддържаше разговора най-вече защото на никой друг не му се говореше. Какво да кажат в този ужасен момент? Флори не можеше да хапне нищо, Джоуел и Стела също нямаха апетит. Пийт обаче беше гладен и режеше котлетите си, докато разказваше за посещението си в „Уитфийлд“.
— Казах на майка ви, че ще я посетите в петък.
— Ще е приятно скромно събиране — отбеляза Джоуел. — Ще те погребем в петък сутринта, после ще се втурнем към лудницата да се видим с мама.
— Тя има нужда да ви види — настоя Пийт, дъвчейки.
— Веднъж вече опитахме — каза Стела. Не беше докоснала вилицата си. — Но ти беше забранил да ни допуснат. Защо?
— Нали няма да спорим по време на последната ни вечеря, Стела?
— Не, разбира се. Ние сме семейство Банинг, нищо не обсъждаме. От нас се очаква да се държим храбро и да продължаваме напред, като че ли всичко ще се оправи, всички тайни ще бъдат погребани, животът в крайна сметка ще възобнови нормалния си ход и никой никога няма да узнае, че си ни поставил в това ужасно положение. Гневът трябва да се потиска, въпросите — да се избягват. Ние сме Банинг, най-коравите.
Гласът й пресекна и тя изтри лице.
Пийт не й обърна внимание и каза:
— Видях се с Джон Уилбанкс, всичко е наред. Бюфорд се грижи за реколтата и ще се вижда с Флори, за да може всичко във фермата да върви гладко. Земята е на ваше име и ще остане в семейството. Доходите ще се поделят всяка година и ще получавате чековете си по Коледа.
Джоуел остави вилицата си и каза:
— Значи животът си продължава, така ли, татко? Утре ще те екзекутират, на следващия ден ще те погребем, после всеки ще се върне в своя малък свят, все едно нищо не се е променило.
— Всеки го прави в даден момент, Джоуел. Баща ми не доживя до петдесет, неговият баща — също. В рода ни почти няма дълголетници.
— Много утешително — обади се Флори.
— Мъжете от рода, уточнявам. Жените живеят по-дълго.
— Може ли да говорим за нещо друго освен за умиране? — попита Стела.
— О, разбира се, сестричке — отговори Джоуел. — За времето, за памука, за бейзбол. За какво точно ти се говори в този отвратителен час?
— Не знам — каза тя, докосна очите си със салфетката и погледна баща си. — Не мога да повярвам, че седим тук и се мъчим да ядем, а всъщност те виждаме за последен път.
— Трябва да бъдеш силна, Стела — каза Пийт.
— Изморих се да бъда силна или да се преструвам, че съм. Не мога да повярвам, че това се случва на семейството ни. Защо го направи?
Последва дълго мълчание, докато двете жени триеха сълзите си. Джоуел си взе от картофеното пюре и преглътна, без да дъвче.
— Значи смяташ да отнесеш тайните си в гроба, така ли, татко? Дори сега, в последния си час, не можеш да ни кажеш защо уби Декстър Бел и ни обричаш до края на живота си да се чудим каква е причината.
— Казах ви, че няма да обсъждам нищо.
— Не, разбира се.
— Дължиш ни обяснение — настоя Стела.
— Не ви дължа нищо, по дяволите — сопна се Пийт, после въздъхна и каза: — Извинявайте. Но наистина няма да говоря за това.
— Искам да попитам нещо — спокойно каза Джоуел. — И понеже сега е последният ми шанс да го направя, а то е нещо, за което съм любопитен, откакто се помня, ще си задам въпроса. Видял си много страхотии през войната, много страдание и смърт, убил си много хора в битка. Когато войник се нагледа на толкова много смърт, става ли коравосърдечен? Животът губи ли стойността си? Стигаш ли до момент, когато си мислиш, че смъртта не е бог знае какво? Не те критикувам, татко, просто питам.