Пийт задъвка и се замисли.
— Да, като че ли. По едно време бях убеден, че ще умра, а когато се случи това, войникът приема съдбата си и се сражава още по-ожесточено. Изгубих много приятели. Дори погребах някои от тях. Затова престанах да се сприятелявам. Но не умрях. Оцелях и след онова, през което преминах, животът ми стана още по-скъп. Осъзнах обаче, че смъртта е част от живота. Всички стигат до края. Някои по-рано от други. Отговорих ли на въпроса ти?
— Всъщност не. Май няма отговори.
— Нали уж нямаше да говорим за смъртта? — обади се Флори.
— Направо невероятно — каза Стела.
— Животът никога не губи стойността си — продължи Пийт. — Всеки ден е дар, не го забравяйте.
— Ами животът на Декстър Бел? — попита Джоуел.
— Той заслужаваше да умре, Джоуел. Никога няма да го разберете, но сигурно някой ден ще научите, че животът е пълен с неща, които никога не проумяваме. Няма гаранция, че ще ти бъде позволено да живееш с пълното разбиране на всичко. Съществуват много загадки. Приемете ги и продължете напред.
Пийт изтри уста и избута чинията си.
— Имам един въпрос — каза Стела. — Теб дълго ще те помнят тук, и то не с хубаво. Всъщност смъртта ти сигурно ще се превърне в легенда. Въпросът ми е следният: как искаш ние да те запомним?
Пийт се усмихна и отговори:
— Като добър човек, създал две красиви деца. Нека хората да говорят каквото си искат, за вас двамата не могат да кажат нищо лошо. Ще умра горд благодарение на теб и брат ти.
Стела закри лицето си със салфетката и захлипа. Пийт се надигна бавно и каза:
— Трябва да тръгвам. Шерифът имаше дълъг ден.
Джоуел стана от масата и когато прегърна баща си, по бузите му се стичаха сълзи.
— Дръж се — прошепна Пийт.
Стела беше напълно съкрушена и не можеше да се изправи. Пийт се наведе, целуна я по главата и каза:
— Стига си плакала. Бъди силна заради майка си. Един ден тя ще се върне тук. — После погледна към Флори и каза: — С теб ще се видим утре.
Тя кимна и той напусна стаята. Чуха как входната врата се затваря, после и тримата избухнаха в плач. Джоуел излезе на верандата и проследи с поглед как колата на шерифа се отдалечава по пътя.
19
В четвъртък, 10 юли, датата върху втората заповед за изпълнение на смъртната присъда, подписана от съдия Рейф Озуълт, Пийт Банинг се събуди призори и запали цигара. Рой Лестър му донесе чаша кафе и го попита дали иска закуска. Не искаше. Рой го попита дали се е наспал и Пийт кимна. За момента нямало нищо, което Рой можел да направи за него, но въпреки това му благодарял. Лион Коливър се провикна от отсрещната килия и предложи последна игра на крибидж. Идеята допадна на Пийт и двамата подредиха дъската си в коридора. Пийт напомни на Лион, че му дължи два долара и трийсет и пет цента, а Лион напомни на Пийт, че не му е плащал за незаконния алкохол, който са изпили заедно през последните девет месеца. Засмяха се, стиснаха си ръцете и се увериха взаимно, че сметките им са чисти.
— Не мога да повярвам, че това наистина ще се случи, Пийт — каза Лион, докато размесваше картите.
— Законът си е закон. Понякога работи в твоя полза, друг път — не.
— Просто не ми се струва справедливо.
— Кой казва, че животът е справедлив?
След като изиграха няколко ръце, Лион извади манерката и каза:
— Ти може и да нямаш нужда от това, но аз имам.
— Ще се въздържа — отговори Пийт.
Вратата се отвори и към тях се приближи Никс Гридли. Изглеждаше напрегнат и изморен.
— Мога ли да направя нещо за теб, Пийт?
— Нищо не ми хрумва.
— Добре. По някое време трябва да те запозная с графика, просто за да сме наясно какво ни очаква.
— По-късно, Никс, ако нямаш нищо против. В момента съм зает.
— Разбирам. Виж, пред ареста се навъртат репортери, питат искаш ли да направиш изявление?
— Че защо да говоря с тях сега?
— Така и допусках. И Джон Уилбанкс се обади. Иска да дойде.
— Омръзна ми от него. Нямам какво повече да му кажа. Предай му, че съм зает.
Никс завъртя безпомощно очи, обърна се и излезе.
Ветераните започнаха да се стичат към обед. Идваха от съседните окръзи след кратко пътуване от два-три часа. Идваха и от други щати, след като бяха шофирали цяла нощ. Идваха сами в пикапи или по няколко в кола. Пристигаха в униформите, които някога бяха носили гордо, но имаше и хора с работни дрехи или сака и вратовръзки. Бяха невъоръжени, без никакво намерение да причиняват неприятности, но готови за битка дори само след една дума от техния герой. Идваха да го почетат, да бъдат до него, когато умира, защото и той ги бе подкрепял. Идваха да се сбогуват.