Надгробната плоча вече беше поставена и надписана: „Питър Джошуа Банинг III, роден на 2 май 1903 г., починал на 10 юли 1947 г.“ Най-отдолу пишеше: „Предан воин Божи“.
Край гроба стояха петнайсет бели мъже и жени, облечени като за неделна служба. Присъстваха само поканени, а списъкът беше изготвен от Пийт и придружен с подробни указания кога да започне погребението, кои откъси от Библията да се прочетат и как да се изработи ковчегът. Сред присъстващите бяха Никс Гридли, Джон Уилбанкс и съпругата му, неколцина приятели и, разбира се, Флори, Стела и Джоуел. Зад тях стояха Нинева, Еймъс и Мариета. Малко по-назад се бяха скупчили около четиридесет негри на различна възраст, до един работници на семейство Банинг, облечени с най-хубавите дрехи, които имаха. Отначало белите се опитаха да не дават воля на чувствата си и да проявят стоицизъм, но не и чернокожите. Те се разплакаха още щом видяха да свалят ковчега от катафалката. Господин Пийт беше техният шеф, свестен и почтен човек, и те не можеха да повярват, че вече го няма.
През четиридесетте години в селските райони на Мисисипи съдбата на едно чернокожо семейство зависеше от добрината или злината на белия собственик на земята, а семейство Банинг открай време се държаха почтено и справедливо. Негрите не проумяваха логиката на законите на белите. Защо им беше да убиват един от своите? Беше толкова безсмислено.
Нинева, която беше помагала на лекаря да изроди Пийт четиридесет и четири години по-рано, беше съкрушена и едва се държеше на краката си. Еймъс я притискаше в обятията си и я утешаваше.
Свещеникът беше млад презвитерианец от Тюпълоу. Беше приятел на приятел, без почти никакви познанства в окръг Форд. Никога нямаше да разберат как го беше намерил Пийт. Свещеникът откри ритуала с красноречива молитва. Когато приключи, Стела отново беше обляна в сълзи. Стоеше между леля си и брат си, които бяха обгърнали раменете й, за да я подкрепят. След молитвата свещеникът зачете псалм 23, после поговори накратко за живота на Пийт Банинг. Не се спря подробно на войната, само спомена за отличията на Пийт. Не каза нищо за убийството и присъдата, но говори десет минути за милосърдието, прошката, справедливостта и още няколко понятия, които не успя да свърже с наличните факти. Когато приключи, каза още една молитва. Мариета застана до надгробната плоча и изпя без съпровод първите два куплета на „Изумителна благодат“. Имаше красив глас и често припяваше на оперите, които звучаха от грамофона в розовата къща.
Когато свещеникът оповести края на службата, опечалените бавно се отдръпнаха, за да могат копачите да заринат гроба. Тримата Банинг нямаха никакво желание да гледат. Размениха няколко думи с част от приятелите и се запътиха към колата.
Никс Гридли спря Джоуел и му обясни, че много от войниците още са в града и биха желали да изразят почитта си на гроба. Джоуел обсъди въпроса с Флори и двамата бяха единодушни, че Пийт би одобрил.
Час по-късно ветераните започнаха да пристигат и се стичаха цял ден. Идваха един по един, самотни фигури с много спомени. Пристигаха и на малки групи, разговаряйки приглушено помежду си. Пристъпваха тихо, тържествено, гордо. Докосваха надгробния камък, взираха се в купчината прясна пръст и изричаха молитви или каквото си бяха наумили да кажат, после си тръгваха, дълбоко опечалени от смъртта на един човек, когото малцина от тях познаваха лично.
Втора част
Костницата
21
Хотел „Пийбоди“ беше построен в центъра на Мемфис през 1869 г. и веднага привлече висшето общество. Беше проектиран в разточителния стил на италианския Ренесанс, без да се пестят никакви разходи. Около просторното фоайе имаше високи балкони и пищен шадраван с живи патици. Хотелът несъмнено беше най-импозантният в Мемфис и на стотици километри околовръст нищо не можеше да му съперничи. „Пийбоди“ незабавно започна да носи печалба, защото заможните жители на Мемфис се стичаха там на питие или на вечеря, на балове, приеми, празненства, концерти и срещи.
В началото на XX в., когато някогашните богати памукови плантации в Делтата на територията на Арканзас и Мисисипи отново си стъпиха на краката, хотел „Пийбоди“ се превърна в предпочитана дестинация за едрите земевладелци, които търсеха забавления в града. През почивните дни и празниците те завземаха хотела, организираха разточителни партита и общуваха изискано с приятелите си от мемфиската висша класа. Често водеха съпругите си да пазаруват. Друг път идваха сами по работа и прекарваха романтични уикенди с любовниците си.