Говореше се, че ако се разположиш във фоайето на „Пийбоди“ и останеш достатъчно дълго, ще видиш всички видни личности от района на Делтата.
Пийт Банинг не беше от Делтата и не се преструваше, че е. Беше от планинската област в Североизточен Мисисипи и макар семейството му да притежаваше земя и да беше изтъкнато в областта, Пийт изобщо не беше богат. Планинците заемаха по-ниско място в обществената йерархия от плантаторската класа на сто и петдесет километра от тях. Първото му посещение в „Пийбоди“ беше по покана на приятел от Мемфис, с когото се запозна като кадет във Военната академия. Поводът беше някакъв бал на дебютантките, но истинската атракция, поне за Пийт, беше уикендът в Мемфис.
Той беше на двайсет и две години и току-що беше завършил „Уест Пойнт“. Прекарваше няколко седмици у дома, докато станеше време да се яви във Форт Райли в Канзас.
Вече се беше отегчил във фермата и беше готов за ярките светлини. Не беше някакъв нескопосан селяк, който се чувства неловко в града. Вече беше ходил много пъти в Ню Йорк по най-различни поводи и умееше да се държи във всякакво обкръжение. Няколко сноби от Мемфис не можеха да го уплашат.
Беше 1925 г. и хотелът току-що беше отворил след пълен ремонт. Пийт беше чувал за него, но никога не го беше посещавал. Четири години в „Уест Пойнт“ приятелят му говореше за ослепителните забави и многобройните красиви момичета. Оказа се, че не преувеличава.
Балът на дебютантките се провеждаше в банкетната зала на втория етаж, която беше препълнена. Специално за случая Пийт носеше парадната си униформа, бяла от яката до обувките, и предизвикваше всеобщо възхищение, докато се движеше сред хората с питие в ръка. С безукорна военна стойка, загоряло от слънцето лице и непринудена усмивка, той разговаряше ту с един, ту с друг и не след дълго забеляза, че много млади дами го наблюдават. Поканиха ги на вечеря и той намери мястото си на маса с други приятели на момчето от Мемфис. Пиеха шампанско, ядяха стриди, разговаряха за едно-друго, нищо сериозно и определено нищо военно. Първата световна война беше приключила. Страната преживяваше мирен период. И несъмнено щеше да си продължава все така.
Докато им поднасяха вечерята, Пийт забеляза млада жена на съседната маса. Седеше с лице към него и всеки път, когато погледнеше към нея, тя също гледаше към него. Несъмнено беше най-красивата в тази зала, пълна с хубавици, а вероятно и с хора от цял свят. На няколко пъти той просто не можеше да откъсне очи от нея. В края на вечерята и двамата се чувстваха неловко, че се зяпат така.
Пийт скоро научи, че тя се казва Лайза Суийни. Той я проследи до бара, представи се и двамата се заговориха. Госпожица Суийни беше от Мемфис, едва осемнайсетгодишна, и никога не се беше чувствала изкушена от глупавия светски дебют. Всъщност умираше за цигара, но не можеше да пуши пред майка си, която се стараеше да я държи под око от другия край на залата. Пийт я последва навън — тя явно познаваше добре хотела. Двамата се озоваха във вътрешен двор край басейн. Изпушиха по три цигари и изпиха по две питиета: мартини за нея, бърбън за него.
Лайза току-що беше завършила гимназия, но не беше сигурна дали ще продължи в колеж. Мемфис й беше омръзнал, искаше да живее на по-голямо място, наподобяващо Париж или Рим, но просто си мечтаеше. Пийт я попита дали техните ще й позволят да излезе с мъж, четири години по-голям от нея. Тя сви рамене и каза, че през последните две години е излизала с когото си поиска, но всички били обикновени гимназистчета.
— На среща ли ме каниш? — попита тя с широка усмивка.
— Да.
— Кога?
— Следващия уикенд.
— Дадено, войниче.
След шест дни се срещнаха в „Пийбоди“ на питие, вечеря и още едно парти. На следващия ден, събота, си направиха дълга разходка покрай реката и в центъра на града, като се държаха за ръце и не спираха да се докосват. Вечерта тя го покани на вечеря в дома си. Той се запозна с родителите й и по-голямата й сестра. Господин Суийни беше статистик в застрахователна компания и беше доста скучен. Съпругата му обаче беше красива жена и основен двигател на разговора. Бяха странна двойка, а Лайза вече неведнъж бе казала на Пийт, че смята да напусне дома си при първа възможност. Сестра й заминаваше да следва в Мисури.
Когато започна да я ухажва, Пийт заподозря, че Лайза е едно от стотиците момичета в Мемфис, които се навъртат край хотел „Пийбоди“ с надеждата да си намерят богат съпруг. Ясно й даде да разбере, че не е богаташ от Делтата. Семейството му притежаваше земя и отглеждаше памук, но нямаха голяма плантация. Отначало Лайза важничеше малко, но когато разбра, че Пийт е най-обикновен човек, заряза преструвките. Посещението в дома й му показа очевидното — че семейството й е съвсем скромно. Пийт всъщност не се интересуваше колко пари имат. Беше хлътнал здравата и възнамеряваше да я преследва, докато я спечели, което, както скоро установи, нямаше да го затрудни. Лайза не се интересуваше колко голяма е фермата му. Беше си намерила войник, когото обожаваше, и нямаше да го изпусне.