Няколко часа по-късно, на зазоряване, Пийт метна платнения си чувал на задната седалка на колата и целуна Лайза за „сбогом“. Отпътува заедно с Джуп, който вече беше двайсетгодишен красив мъж. Пийт го познаваше от деня на раждането му и Джуп от години беше сред любимците му. Беше го научил да шофира, помогна му да си извади книжка и застраховка, така че той, Лайза и Нинева го използваха за поръчки в града. Бяха му позволили дори да ходи с пикапа на Пийт до Тюпълоу, за да купува фураж.
Пийт кара до Мемфис и паркира на железопътната гара. Поръча на Джуп да наглежда как вървят нещата във фермата и го изпрати с поглед. Два часа по-късно се качи на влака и замина за Форд Райли в Канзас. Вагоните бяха пълни с военнослужещи, запътили се към базите си из цялата страна.
Беше напуснал армията като лейтенант и се върна в нея като такъв. Разпределиха го в предишната му част, Двайсет и шести кавалерийски полк, и той премина едномесечно обучение във Форт Райли, преди да отплава на 10 ноември. Беше на палубата, когато корабът мина под моста „Голдън Гейт“, и се запита кога ли ще се върне. Пишеше две-три писма дневно до Лайза и децата и ги изпращаше от следващото пристанище. Корабът спря да зареди с продоволствия на Пърл Харбър и седмица по-късно отплава за Филипините.
Пийт надали можеше да улучи по-неподходящ момент. Назначението му едва ли можеше да е по-злополучно.
24
Филипините се състоят от седем хиляди острова, разположени в обширен архипелаг в Южнокитайско море. Теренът и пейзажите се променят коренно от остров на остров.
Има планини, високи към три хиляди метра, гъсти гори, непроходими джунгли, мочурища, плажове и километрични скалисти брегове. Бързи реки прекосяват много от по-големите острови, но не са плавателни. През 1940 г. страната разполагаше с огромни минерални ресурси и хранителни суровини, което бе от съществено значение за японските военни амбиции. Американските военни стратези нямаха никакво съмнение, че Филипините ще бъдат лесна мишена, освен това знаеха, че отбраната им ще бъде почти невъзможна. Намираха се близо до Япония — амбициозен враг, чиято имперска армия нахлуваше безмилостно във всичките си съседни държави.
Защитата на Филипините бе поверена на генерал-майор Дъглас Макартър. През юли 1941 г. президентът Рузвелт убеди Макартър да се върне на активна служба и да поеме командването на американските сили в Далечния изток. Той установи щаба си в Манила и се зае с огромната задача да защитава Филипините. Живял бе в страната дълги години и я познаваше добре, освен това бе осведомен за отчайващото й положение в момента. Генералът многократно предупреждаваше Вашингтон за японската заплаха. Думите му бяха чути, но не се взеха мерки. Предизвикателството да вдигне армията на бойна нога изглеждаше непреодолимо, а и времето бе извънредно кратко.
След като пое командването, генералът незабавно поиска още войска, въоръжение, самолети, кораби, подводници и продоволствия.
Вашингтон обеща всичко, но достави съвсем малко. През декември 1941 г. отношенията с Япония се влошиха, а американската армия на Филипините наброяваше 22 500 души, половината от които бяха добре обучените подразделения на Филипинските скаути — елитни части, съставени от американци от филипински произход и от малцина местни. Още 8500 американски войници пристигнаха с кораби. Макартър мобилизира редовната филипинска армия — неопитна сбирщина от дванайсет пехотни дивизии, поне на хартия. Ако се брояха всички, облечени с някакво подобие на военна униформа, Макартър разполагаше с около 100 000 души под свое командване, повечето от които необучени и нечували вражески изстрели.
Състоянието на филипинската армия наистина бе плачевно. Основният състав, местните филипинци, бяха въоръжени с пушки и картечници от Първата световна война. Артилерията им бе старомодна и неефективна. Повечето боеприпаси се оказваха дефектни. Тренировъчните полигони се брояха на пръсти. Малцина имаха прилична екипировка. Стоманените каски бяха толкова малобройни, че филипинците си изработваха импровизирани от кокосови орехи.
Военновъздушните сили на Макартър наброяваха няколкостотин самолета, като почти всички бяха стари машини, които никой друг не искаше. Той многократно молеше за още самолети, кораби и подводници, но такива или нямаше, или ги изпращаха другаде.