Пийт пристигна в Манила в Деня на благодарността и пътува с камион за доставки до Форт Стотсънбърг, на стотина километра северно от столицата. Там се присъедини към Отряд В на Двайсет и шести кавалерийски полк. След като представи заповедта си на командващите офицери, му определиха легло в казармата и го отведоха в конюшнята да си избере кон.
По онова време в Двайсет и шести кавалерийски полк имаше 787 редници и сержанти, повечето опитни филипински скаути, и 55 американски офицери. Беше последното останало напълно оперативно кавалерийско подразделение, прекрасно обучено и прочуто със своята дисциплина. Пийт прекара първите дни на седлото на най-новия си другар — тъмнокестеняв породист кон, който се казваше Клайд. Полото беше популярно в полка и се използваше като част от обучението. Макар да беше го позабравил, Пийт бързо възвърна ездаческите си умения и с удоволствие участва в игрите. Напрежението обаче растеше с всеки изминал ден и полкът, както и всички военни сили на острова усещаха колко сериозно е положението. Беше просто въпрос на време японците да атакуват.
В ранните часове на 8 декември радистите на Филипините чуха първите новини за нападението над Пърл Харбър. Играта бе свършила, започваше войната. Всички американски части и технически съоръжения получиха заповед за бойна готовност. Съгласно отбранителната стратегия за Филипините командирът на военновъздушните сили генерал Луис Бриъртън вдигна под тревога авиацията. В пет сутринта Бриъртън пристигна в щаба на Макартър в Манила, за да поиска разрешение да осъществи удар с бомбардировачи В-17 над японските летища на Формоза, отдалечени на триста и двайсет километра. Началник-щабът на Макартър отказа среща с главнокомандващия с обяснението, че е твърде зает. Предвоенният план бе ясен и отрепетиран и изискваше такова нападение незабавно, но окончателната заповед трябваше да издаде Макартър. Той обаче не предприе нищо. В седем и петнайсет Бриъртън се върна в щаба и отново помоли за среща с генерала. Отново го отпратиха и му казаха да чака заповеди. Дотогава японските разузнавателни самолети вече бяха забелязали и докладвали, че около щаба на Бриъртън се събират вражески самолети. В десет сутринта Бриъртън, обезумял от гняв, отново настоя да се види с Макартър. Отказана му бе среща, но му бе заповядано да се подготвя за нападение. Час по-късно той вдигна бомбардировачите си във въздуха, за да ги предпази от японско нападение. Те започнаха да кръжат над островите без бомби.
Когато Макартър най-сетне издаде заповед за нападението, бомбардировачите на Бриъртън бяха във въздуха и нямаха достатъчно гориво. Незабавно кацнаха заедно с ескадрилите изтребители. В единайсет и половина всички американски самолети бяха на земята за презареждане и въоръжаване. Наземните екипи работеха като обезумели, когато първите японски бомбардировачи полетяха към тях в идеална формация. В единайсет и трийсет и пет те прекосиха Южнокитайско море и пред погледа им се появи летище „Кларк“. Японските пилоти бяха изумени. Под тях имаше шейсет бомбардировача В-17 и изтребители, подредени в спретнати редици по пистите. В единайсет и четиридесет и пет започна безмилостната бомбардировка на летище „Кларк“ и за някакви си минути американската военновъздушна част бе почти напълно унищожена. Подобни нападения протичаха едновременно и на други летища. По причини, които завинаги щяха да останат необясними, американците бяха заловени неподготвени. Нанесените щети бяха неизмерими. Без военновъздушни сили, които да защитават и да вдъхват увереност на войската, и без очаквано подкрепление Битката за Филипините беше предрешена броени часове след като започна.
Японците бяха уверени, че ще завладеят островите за трийсет дни. На 22 декември четиридесет и три хилядна елитна войска дебаркира на различни места и разби съпротивляващите се там сили. През първите дни от нападението като че ли самоувереността им бе основателна. Само че благодарение на своята безпримерна храброст и упорство американските и филипинските военни части, лишени от всякаква надежда за спасение или подкрепление, удържаха атаките четири жестоки месеца.
Малко след нападението по суша на 22 декември Отряд В получи заповед да тръгне на север, където проведе разузнавателна мисия за пехотата и артилерията и участва в няколко тилови сражения. Командир на отряда на Пийт беше лейтенант Едуин Рамзи, любител на конете, доброволец в полка, защото бе научил, че „имат отличен клуб по поло“. Лейтенант Банинг бе заместник-командир.