Дните им минаваха на седлото, докато обикаляха бързо полуострова, наблюдаваха придвижването на врага и преценяваха силата му. Веднага стана ясно, че японските сили ги превъзхождат многократно по численост, подготовка и въоръжение. За завземането на островите използваха фронтовите си дивизии от калени в битки ветерани, които се сражаваха вече почти десетилетие. Тъй като контролираха небето, японските военновъздушни сили можеха да бомбардират и обстрелват на воля. За американците на земята най-страховитият звук беше воят на изтребителите „Зеро“, които стреляха точно над върховете на дърветата със своите двайсетмилиметрови оръдия и седеммилиметрови картечници и покосяваха всичко, което се движи по земята. Укриването от японските изтребители се превърна в ежедневен, дори ежечасен ритуал. За кавалеристите беше още по-трудно, защото трябваше да намерят окоп не само за себе си, но и за конете си.
По здрач се прибираха в лагера, хранеха и пояха животните. Всяко военно подразделение беше добре подсигурено с готвачи, ковачи и дори ветеринари. След вечеря, когато сраженията утихнеха и войниците едва се държаха на крака, те четяха пощата си от дома и пишеха писма. Преди нападението и последвалата морска блокада пощата беше относително надеждна. В края на декември обаче започна сериозно да закъснява.
В седмицата преди Коледа Пийт получи кашонче с големината на кутия за обувки, пълно с писма и пощенски картички от семейството му, от църквата и едва ли не от всички свестни жители на Клантън. Десетки писма и картички, които той прочете без изключение. А писмата от Лайза и децата препрочете толкова пъти, че ги наизусти. На близките си Пийт описваше островите, коренно различни от планинските райони на Северен Мисисипи. Описваше и еднообразния живот в армията. Никога не представяше положението като опасно. Нито веднъж не използва думи, които можеха да им вдъхнат дори капка страх. Японците скоро щяха да нахлуят или вече бяха нахлули и щяха да бъдат отблъснати от американските войници и техните филипински другари.
На 24 декември Макартър задейства предвоенния план за оттегляне на войската на полуостров Батаан за последна съпротива. Победата беше малко вероятна и генералът го знаеше. Целта на американците беше да се окопаят на Батаан и да удържат японците възможно най-дълго, за да забавят други техни нашествия на тихоокеанските фронтове.
„Забавят“ беше ключовата дума. „Забавящи действия“ се превърна в често повтаряна фраза.
За да защитава войниците си, докато се оттеглят към Батаан, Макартър установи пет задържащи позиции в Централен Лусон, където маневрираха повечето японски сили. Двайсет и шести кавалерийски полк трябваше да изпълни главната функция за забавянето на вражеското настъпление.
На 15 януари 1942 г. лейтенант Ед Рамзи и неговият взвод бяха изпълнили разузнавателната си мисия и се канеха да дадат почивка на себе си и на конете. Отряд В обаче научи, че голямо японско войсково подразделение се придвижва към тях. Планираха контраатака и Рамзи предложи на доброволни начала да подпомогне нападението.
Заповядаха му да завземе село Моронг — стратегически пункт на река Баталан в Западен Батаан. Моронг беше в ръцете на японците, но те не го отбраняваха сериозно. Рамзи състави взвод от двайсет и седем души и се отправи на север по главния път за Моронг. Когато стигнаха река Баталан в източния край на селото, приближиха предпазливо и установиха, че е пусто. Католическата църква беше единствената каменна постройка, а край нея имаше сламени къщи на колове. Рамзи раздели хората си на три отделения от по девет кавалеристи, едно от които беше предвождано от лейтенант Банинг. Докато Пийт и хората му се приближаваха към католическата църква, целият взвод попадна под обстрел от японския авангард. Хората на Рамзи отвърнаха на огъня и в този момент забелязаха предните отряди на огромна японска войска да прекосяват реката. Ако стигнеха до Моронг, щяха да премажат взвода.
Без капка колебание Рамзи реши да осъществи кавалерийска атака срещу пехота, нещо невиждано в американската армия повече от петдесет години. Той заповяда на взвода си да застане в боен ред, вдигна пистолета си и се провикна: „Атака!“. С викове и изстрели хората му насочиха галопиращите коне право към японския авангард и се врязаха в него. Ужасеният противник отстъпи на другия бряг на реката и се опита да се прегрупира. Взводът на Рамзи имаше само трима ранени и удържа японците, докато пристигнаха подкрепления.
Атаката щеше да се прочуе като последното кавалерийско нападение във военната история на Америка.