Един генерал доложи, че само половината войници са годни за сражение. Другата половина били „толкова болни, прегладнели и изтощени, че никога не биха удържали позиция и не биха осъществили нападение“.
Хората започнаха да се съмняват в обещанията за подкрепления и спасение. Всяка сутрин постовите оглеждаха Южнокитайско море за конвои, но такива нямаше, разбира се. В края на февруари президентът Рузвелт се обърна към нацията в една от прочутите си радиоречи. Осведоми американския народ, че японците са блокирали Филипините и че „пълното обкръжаване“ не позволява да бъдат изпратени „съществени подкрепления“. А тъй като Съединените щати водели война на два широки фронта, страната била принудена да концентрира сраженията в „други области, не на Филипините“.
Войниците на Батаан също го слушаха по радиостанциите си на къси вълни в своите окопи и танкове и така узнаха истината. Избавление нямаше да има.
Семейство Банинг не получаваха никакви писма от Пийт близо два месеца. Знаеха, че той е на Батаан, но нямаха представа колко тежко е положението. И те чуха речта на президента и за пръв път заподозряха мащабите на надвисналата опасност. След радиопредаването Стела избяга в стаята си и плака, докато заспа. Лайза и Джоуел останаха будни до късно, разговаряха за войната и напразно се опитваха да намерят причина за оптимизъм.
В началото на неделната служба Декстър Бел винаги споменаваше имената на мъжете и жените от окръг Форд, които воюваха в далечни земи, и списъкът нарастваше с всяка изминала седмица. Той произнасяше дълга молитва за тяхното здраве и благополучното им завръщане. Повечето все още преминаваха обучение и тепърва щяха да влязат в битка. Пийт Банинг обаче беше на страховито място и получаваше повече молитви от другите.
Лайза и Флори се стараеха да показват храброст. Бяха във война и близките на войниците из цялата страна живееха в страх. Осемнайсетгодишно момче от Клантън беше загинало в Северна Африка. Не след дълго хиляди американски семейства щяха да получат новината, от която се ужасяваха.
25
Без коне Двайсет и шести кавалерийски полк престана да съществува като бойна единица. Войниците му бяха разпределени в други части и им възложиха да вършат необичайни за тях неща. Пийт попадна в пехотата, където му връчиха лопата да се окопае — един от хилядите окопи по дългата двайсет километра линия в южната част на Батаан. Всъщност това беше последната защитна линия. Ако японците я пробиеха, американците и филипинците щяха да бъдат изтласкани до върха на полуострова и разгромени в гръб откъм Южнокитайско море.
През март водеха боеве, когато японците затегнаха примката около Батаан. Прегрупираха се и се снабдяваха с пресни провизии. Американците и филипинците съзнаваха неизбежното и се окопаваха още по-дълбоко.
Денем Пийт и другарите му правеха бункери и защитни укрепления, макар да им беше трудно да работят. Бяха болни и гладни. Пийт смяташе, че е отслабнал най-малко с двайсет килограма. През десетина дни пробиваше нова дупка на колана си. Засега бе успял да се предпази от маларията, но беше въпрос на време да се зарази. Получи два леки пристъпа на дизентерия, ала се възстанови бързо, когато един от лекарите намери отнякъде малко камфоров опиат. Нощем Пийт спеше върху одеяло до окопа си с пушката отстрани.
В окопа вдясно от неговия беше Сал Морено, корав сержант от Лонг Айланд с италианско потекло. Сал беше градско момче от голямо и колоритно семейство, с което бяха свързани многобройни забавни истории. Беше се научил да язди във фермата, където работеше чичо му. След няколко стълкновения със закона Сал се бе записал в армията и се бе озовал в Двайсет и шести кавалерийски полк. Маларията едва не го отнесе, но Пийт намери хинин на черно и му помогна да я пребори.
От лявата страна на Пийт беше окопът на Юинг Кейн, младеж с аристократично потекло от Вирджиния, завършил с отличие Военния институт на щата също като баща си и дядо си. Юинг яздеше понита още от тригодишен и беше най-умелият ездач в полка.
Ала вече нямаха коне и много съжаляваха, че са понижени до пехотинци. Часове наред разговаряха, а любимата им тема беше храната. Пийт описваше в захлас ястията на Нинева: крехки пържоли от отгледани във фермата му животни, пушени ребра, пържена бамя, пържено пиле, пържени зелени домати, картофи, изпържени в мас, пържена тиква, пържено какво ли не. Сал се дивеше на тази толкова мазна кухня. Юинг описваше вкуснотии като вирджинската пушена шунка, ястия от фазани, гълъби, пъдпъдъци и яхнията брунсуик. И двамата обаче бяха аматьори в сравнение със Сал, чиято майка и баба готвеха неща, за които другите двама не бяха чували. Лазаня, пълнени маникоти, спагети болонезе, скалопини от свинско с оцет балсамико, брускети с домати и чесън, пържена моцарела и тъй нататък. Специалитетите сякаш нямаха край и отначало двамата заподозряха, че Сал преувеличава. Той обаче разказваше с такива подробности, че устите им се пълнеха със слюнка. Уговориха се да се срещнат в Ню Йорк след войната и просто да се тъпчат с италиански деликатеси.