Понякога успяваха да се посмеят и да помечтаят, но бойният дух беше нисък. Войниците на Батаан обвиняваха Макартър, Рузвелт и всички останали във Вашингтон, че са ги изоставили. Бяха огорчени и нещастни и повечето не сдържаха оплакванията си. Други им се сопваха да млъкват и да престанат да мрънкат. Оплакванията с нищо не подобряваха тежките условия, в които живееха. Нерядко виждаха някой да плаче в окопа си или друг да превърти и да се залута безцелно. Пийт запази здравия си разум, като мислеше за Лайза и децата, за пикантните гозби на Нинева и за зеленчуците в градината на Еймъс. Отчаяно копнееше да им пише писма, но нямаха хартия, моливи и поща. Бяха напълно откъснати от света. Пийт всеки ден се молеше за семейството си и настояваше пред Бог да ги закриля, когато той си отиде. Смъртта му беше сигурна — от глад, от болест, от бомба или куршум.
Докато японската пехота си почиваше, японската артилерия и авиация не им даваха мира. Имаше затишие, но нямаше спокойни дни. Опасността винаги дебнеше наблизо. Всяка сутрин пикиращи бомбардировачи ги атакуваха здраво, а когато самолетите изчезнеха, започваха да хвърчат снаряди.
В края на март близо до американските позиции бяха разположени 150 големи оръдия, които подеха неистов обстрел. Атаките не спираха денонощно и резултатът от тях беше унищожителен. Много американци и филипинци бяха разкъсани на парчета в окопите си. Бункери, които мислеха за бомбоустойчиви, рухваха като сламени бараки. Жертвите бяха потресаващо много, а полевите болници бяха претъпкани с ранени и умиращи. На 3 април, след триседмичен непрекъснат обстрел, японската пехота и артилерия ги нападнаха през зейналите пробойни. Когато американците и филипинците отстъпваха, офицерите им се опитваха да ги върнат на отбранителни позиции, които след броени часове отново биваха завземани. Планираха контраатаки и се мъчеха да ги проведат, но японските войски имаха значително надмощие и разгромяваха всяка една.
По онова време някакъв американски генерал вече беше установил, че само един от десетима войници е в състояние да измине сто метра, да вдигне пушката си и да стреля по врага. От някогашната силна армия, наброяваща осемдесет хиляди войници, бяха останали само две хиляди и петстотин, способни да се сражават. Без храна, боен дух и боеприпаси, без подкрепа по въздух или по море американците и филипинците продължаваха да се бият със сетни сили срещу японците и предизвикваха огромен брой жертви. Само че противникът ги превъзхождаше и по численост, и по въоръжение, затова неизбежното скоро стана реалност.
Докато врагът продължаваше безмилостната си атака, американският командващ генерал Нед Кинг свика своите генерали и полковници, за да обсъдят немислимото — капитулацията. Заповедите от Вашингтон бяха ясни: американските и филипинските сили трябваше да се бият до последния воин. Това може и да звучеше героично, когато се решаваше в някой удобен кабинет във Вашингтон, но генерал Кинг беше изправен пред страховита реалност. Трябваше да реши дали да се предаде, или хората му да бъдат избити до крак. Онези, които все още можеха да се сражават, оказваха отпор, който отслабваше с всеки изминал ден. Японците вече бяха на няколко километра от голяма полева болница с шест хиляди ранени и умиращи войници.
В полунощ на 8 април генерал Кинг събра командирите и каза:
— На зазоряване ще изпратя човек с бяло знаме да уговори условията за капитулация. Смятам, че ако продължим да оказваме съпротива, само ще предизвикаме безсмислена загуба на човешки живот. Една от препълнените ни болници вече се намира точно на линията на вражеското настъпление и е в обхвата на леката им артилерия. Нямаме повече средства за организиран отпор.
Решението беше неизбежно, но въпреки това се прие трудно. Много от присъстващите плачеха, когато се пръснаха да изпълнят дълга си. Генерал Кинг заповяда незабавното унищожение на всичко ценно от военна гледна точка, но запази автобусите, колите и камионите, за да превозят ранените и болните до пленническите лагери.