Черния японец се ухили и се наслади на изпълнението си. Пъхна сабята обратно в ножницата и изръмжа нещо на другите пленници. Редникът задържа йената и пребърка преспокойно джобовете на капитана. Другите пазачи зарязаха всякаква сдържаност и се нахвърлиха да бият потресените американци.
Пийт се вторачи в отрязаната глава и едва не обезумя. Идеше му да се метне към войника най-близо до него, но това би било самоубийствена постъпка. Пое си дъх в очакване да го ударят. Извади късмет, поне тогава, защото никой не му посегна. По-надолу по редицата друг редник се превъзбуди и зашлеви един от пленниците. Черния японец се приближи към тях, видя още йени и забъхти с юмруци американеца. Когато пак извади сабята си, Пийт отмести поглед.
Две светкавични обезглавявания. Американците изобщо не си бяха представяли подобно нещо. Пийт беше шокиран и отвратен, не можеше да повярва какво се случва. Шокът му щеше да се стопи обаче, когато убийствата се превърнеха в ежедневие.
Пленниците останаха под строй повече от час, докато тропическото слънце прежуряше над голите им глави. Пийт ненавиждаше каската си, затова я заряза, но сега му се искаше да я беше взел. Някои носеха кепета, но повечето нямаха с какво да се предпазват от слънцето. Бяха плувнали в пот и мнозина се изприщиха. Почти всички имаха манерки, но им беше забранено да пият вода. Когато на пазачите им омръзна да ги малтретират, те се оттеглиха на сянка и си дадоха почивка. Танковете най-сетне си тръгнаха. Пленниците бяха поведени обратно към пътя и им наредиха да поемат на север.
Започна Батаанският поход на смъртта.
Крачеха по трима в редица в жегата и прахта. Сал беше отляво на Пийт, а Юинг — от дясната му страна. Когато пътеката свърши, завиха на изток по главния път, който минаваше през южния връх на полуостров Батаан. Срещу тях в подготовка за нападението на Корегидор се движеха безкрайни колони от японски пехотинци, камиони, танкове, теглена от коне артилерия.
Когато охраната не ги чуваше, мъжете не спираха да си говорят. Имаше около две дузини от Двайсет и шести кавалерийски полк. Останалите се бяха пръснали в хаоса около капитулацията. Пийт им нареди да вървят вкупом, доколкото е възможно, по трима в редица, и да си помагат. Хванеха ли ги да си говорят, ги биеха. Просто ей така японците напосоки сграбчваха някого за бърз обиск и нова доза побой. След около пет километра пленниците бяха лишени от всичките си ценни притежания. Пийт получи първата си плесница от един пазач, който му взе сардините.
Крайпътните канавки бяха осеяни с изкорубени камиони и танкове, запалени от американците и филипинците предишния ден, за да станат непотребни. На едно място подминаха огромна купчина конфискувани дажби, които просто си стояха ей така. Никой обаче не споменаваше за храна и войниците, повечето от които изтерзани от недохранване, гладуваха мъчително. Започнаха да припадат на палещата жега. Бързо се научиха, че не е разумно да си помагат. Щиковете на охраната намушкваха всеки, който спреше да подкрепи друг.
Японските щикове бяха дълги седемдесет сантиметра, а острието им — към четиридесет. Заедно с щика сто и трийсет сантиметровата пушка „Арисака“ осигуряваше на японския войник своеобразно копие с дължина два метра. Редниците се гордееха с щиковете си и изгаряха от желание да ги използват. Когато някой пленник залитнеше и паднеше, бързо го смушваха в задника, за да го накарат да стане. В противен случай го пронизваха и го зарязваха в канавката, където кръвта му изтичаше.
Пийт крачеше с наведена глава и примижаваше, за да избегне прахоляка. Освен това наблюдаваше пазачите, които изчезваха и после внезапно се материализираха. Някои, изглежда, им съчувстваха и не бяха склонни да ги бият и ритат, но на повечето жестокостта им доставяше удоволствие. Всичко можеше да ги разяри. Както бяха кротки и сериозни, изведнъж подивяваха от гняв. Биеха пленниците с юмруци, ритаха ги с ботушите си, удряха ги с прикладите на пушките си и ги ръгаха с щиковете си. Наказваха ги, че поглеждат на една или друга страна, че говорят, че се движат твърде бавно, че не отговарят на въпрос, изстрелян на японски, че се опитват да помогнат на свой другар.
Всички бяха подложени на свирепа бруталност, но японците бяха особено безпощадни към филипинците, които смятаха за по-нисша раса. През първите няколко часа от похода пред очите на Пийт бяха убити десет филипински скаути, чиито тела бяха изтикани в канавките и оставени да гният. По време на една почивка той видя преминаваща колона филипинци с белезници на гърба. Те едва смогваха да крачат. Пазачите с удоволствие ги събаряха и ги гледаха как се търкалят в прахта, докато се мъчат да се изправят.