Безсмислено беше да слагаш белезници на военнопленници. В колкото и ужасно положение да се намираха, Пийт се радваше, че не е филипинец.
Докато се мъкнеха под безмилостното слънце, хората започнаха да се обезводняват. Въпреки многобройните проблеми водата беше главният. Жаждата беше най-опасният демон. Телата им реагираха с опит да съхранят течностите си. Хората престанаха да уринират и да се потят. Слюнката им стана лепкава и спояваше езика към зъбите и небцето. Прахолякът и горещината им причиняваха жестоко главоболие, което замъгляваше зрението им. А вода имаше навсякъде: в артезиански кладенци покрай пътищата, в изкуствени кладенци покрай пътищата и шосетата, в чешмите по ферми и край обори, в бълбукащите потоци, които прекосяваха. Пазачите гледаха страданието на пленниците и пиеха дълго от манерките си. Плискаха лицата си да се освежат. Мокреха банданите си и ги подпъхваха под яките.
Когато наближиха овъглените останки на първата полева болница, видяха как много от пациентите се лутат по мръсни халати и зелени пижами и нямат представа какво да правят и накъде да тръгнат. Някои бяха без крайници и се подпираха на патерици. Други бяха с подгизнали от кръв бинтове. Болницата беше бомбардирана преди няколко дни и пациентите още бяха в шок. Когато японският командир ги видя, издаде заповед да бъдат събрани и да се присъединят към похода. Помощта остана забранена и много от болните извървяха съвсем кратко разстояние, преди да рухнат. Изритаха ги встрани и ги зарязаха да умрат.
Когато се натъкнаха на огромно задръстване от японски камиони и танкове, охраната изкара пленниците на голото поле и им заповяда да седнат под палещото слънце. Тази практика щеше да се прочуе като „слънчева терапия“. Докато се пържеха, един американец се опита тайно да пийне възтопла вода от манерката си, с което ядоса пазачите. Те се разкрещяха, започнаха да раздават удари, да вземат манерките им и да ги изливат върху напуканата почва. Пазачът, който изпразни манерката на Пийт, я запокити обратно към него с такава сила, че тя разцепи кожата над дясното му око.
Час по-късно възобновиха похода. Минаваха покрай хора, намушкани с щик, които губеха кръв и умоляваха за помощ. Минаваха покрай тела на мъртви американци. Наблюдаваха с ужас как завличат двама филипински войници от една канавка към средата на пътя, където да бъдат прегазени от танковете. Колкото по-дълго продължаваше походът, толкова повече мъртви и умиращи виждаха в канавките. Пийт се учудваше на способността на мозъка да се приспособява към клането и жестокостта и скоро стигна дотам, че престана да се шокира. Горещината, гладът и лишенията умъртвиха сетивата му. Само че гневът му кипеше и той се закле да отмъсти. Молеше се скоро да намери начин да убие възможно най-много японски войници.
Той не спираше да говори и да насърчава другите да направят още една крачка, да изкачат и следващото възвишение, да издържат още един час. Със сигурност по някое време щяха да ги нахранят и да им позволят да пият вода. На свечеряване ги накараха да излязат от пътя на една просека, където им позволиха да сядат и да лягат. Нямаше и помен от храна или вода, но от почивката се посъвзеха. Стъпалата им бяха целите в мехури, спазми стягаха краката им. Мнозина просто се строполиха на земята и заспаха. Пийт се унасяше, когато избухна врява, пристигнаха нови пазачи и започнаха да ритат пленниците. Заповядаха им да станат и да се наредят в колона. Походът се възобнови в мрака и пленниците куцукаха цели два часа, все недостатъчно бързо, за да останат доволни пазачите.
През първия ден Пийт и хората край него преброиха триста души в своята колона, но броят им се променяше постоянно. Някои падаха и умираха, други бяха убити, към колоната се присъединяваха изостанали по пътя войници или пък тя се сливаше с друга колона. По някое време през нощта — тъй като им бяха отмъкнали часовниците, нямаха представа колко е часът — ги заведоха на една поляна и им заповядаха да седнат. Явно японците също бяха огладнели и беше време за вечеря. След като пазачите се нахраниха, тръгнаха сред пленниците с кофа вода и дадоха на всеки по един малък черпак. Водата беше топла и варовита, но въпреки това безценна. Получиха и топка лепкав ориз. Стори им се по-вкусен и от сочна пържола с пържени картофи.
Докато се хранеха, чуха изстрели откъм шосето и не след дълго стана ясно какво се случва. Бяха настигнати от японските „лешояди“, чиято задача бе да избиват неспособните да продължат.
Храната съживи сетивата на Пийт, макар и само за кратко, и той отново се шокира от произволните убийства на американските военнопленници. Неговото мъчение по време на Похода на смъртта щеше да трае шест денонощия и всяка вечер той и другите слушаха в потрес какво правят „лешоядите“.