След като поспаха няколко часа в едно оризище, отново бяха събудени с крясъци. Строиха ги и ги принудиха да възобновят похода.
След почивката на мнозина им беше трудно да ходят, но вездесъщите щикове ги подтикваха. Шосето гъмжеше от американски и филипински военнопленници.
На разсъмване насреща им се зададе голяма колона от японски войски и артилерия. Шосето се задръсти, затова ги отведоха в полето до малка ферма. Зад някаква барака имаше рекичка, чиято наглед чиста вода бълбукаше по камъните. Ромоленето на водата беше влудяващо. Жаждата им беше мъчителна, за мнозина — непоносима. Един полковник се изправи храбро, посочи към водата и попита дали хората му могат да пият. Пазачът до него го повали в несвяст с приклада на пушката си.
Повече от час пленниците клечаха и слушаха рекичката, докато слънцето изгряваше. Наблюдаваха как колоната преминава сред облаци прахоляк. Охраната се отдалечи и се скупчи край пътя, за да закуси с оризови питки и манго. Докато се хранеха, трима филипински скаути пропълзяха по корем до рекичката и потопиха лица в прохладната вода. Един от пазачите хвърли поглед през рамо, забеляза ги и предупреди останалите японци. Без да продумат, те застанаха на пет-шест метра от рекичката, образуваха импровизиран огневи рубеж и избиха филипинците.
Когато шосето се опразни, на пленниците беше разпоредено бързо да се строят и походът продължи. „Скоро ще има храна“, каза един пазач на Пийт и той за малко да му благодари. Колкото и да го болеше коремът, жаждата го мъчеше много повече. В късната сутрин устата и гърлото му бяха толкова пресъхнали, че не можеше да говори. Никой не можеше и сред пленниците се установи зловещо мълчание. Спряха ги край едно блато и им наредиха да клекнат на слънцето. Позволиха им да се приближат до ръба на вонливата вода и да напълнят манерките си с кафеникаво-черната течност, вероятно примесена с морска вода. Ако не беше смъртоносна, то със сигурност щеше да предизвика дизентерия или нещо още по-лошо, но мъжете въпреки това пиха.
По пладне спряха край някакъв двор и им заповядаха да седнат. Безпогрешно разпознаваемият мирис на готвена храна стигна до пленниците, повечето от които бяха изяли само по една топка ориз през последните трийсет часа. В нещо като шатра готвачи варяха ориз в казани над горящи огньове. Пред погледа на пленниците готвачите добавиха килограми наденица и пилешко и започнаха да разбъркват сместа с дълги дървени черпаци. Зад шатрата имаше заграждение с бодлива тел, където стояха стотина мърляви и изпосталели филипинци — обслужващ персонал, работил за американската армия. Пристигнаха още пазачи и стана ясно, че на това място ще се обядва. Когато поднесоха храната, японците й се нахвърлиха със своите войнишки прибори. Един се приближи към заграждението, вдигна дебела наденица и я хвърли през бодливата тел. Върху наденицата връхлетя цяло гъмжило — с крясъци, дращене със зъби и нокти, боричкане. Пазачът се запревива от смях, останалата охрана също. Беше толкова забавно, че как да го подминеш, затова и други застанаха до оградата от бодлива тел и вдигнаха пилешки кълки и наденички. Филипинците протягаха ръце, умоляваха и се сбиваха безмилостно, когато храната паднеше на земята.
За американците нямаше обяд, само вонливата вода и един час на слънце. Походът продължи и през дългия следобед, когато още хора изпокапаха и бяха зарязани.
Към полунощ на 12 април, втория ден от похода, пристигнаха в град Орани на петдесетина километра от началната им точка. Подобно разстояние би било предизвикателство дори за здрави и силни войници. За оцелелите беше чудо, че са успели да го изминат. Близо до центъра на града ги отклониха от шосето и ги натъпкаха в ограждение от бодлива тел, опънато набързо, за да побере петстотин души. Когато пристигнаха, вътре вече имаше поне хиляда. Нямаше храна, вода и тоалетни. Много от мъжете страдаха от дизентерия и земята беше покрита с изпражнения, кръв, слуз и урина, които полепваха по ботушите им. Навсякъде гъмжеше от ларви. Нямаше къде да легнат, затова се опитаха да спят, опрели гръб в гръб, но беше невъзможно заради схванатите им мускули. Пречеха им и крясъците на обезумелите. Болни, обезводнени, изтощени и прегладнели, мнозина губеха представа къде се намират и какво правят. Някои бяха в делириум, други — застинали в кататонен ступор като зомбита.
И умираха. Много пленници изпадаха в кома и повече не се свестяваха. По изгрев лагерът беше пълен с мъртви тела. Когато установиха това, японските офицери не поръчаха храна и вода, а лопати и наредиха на „по-здравите“ военнопленници да започнат да копаят плитки гробове покрай оградата. Пийт, Сал и Юинг все още функционираха някак, затова ги избраха за гробокопачи.