Хората, които бяха само в делириум, се оказаха заключени в дървена барака и им беше наредено да пазят тишина. Някои от коматозните бяха погребани живи — не че имаше голямо значение, смъртта им беше въпрос на часове. Вместо да си починат след дългия ден, копачите работиха и цяла нощ, защото броят на жертвите растеше и телата се трупаха до бодливата тел.
На зазоряване портите се отвориха и пазачите домъкнаха чували с варен ориз. Заповядаха на пленниците да седнат в редици и да протегнат шепи. Всеки получи по един черпак лепкав ориз — първото им „ястие“ от дни. След закуска започнаха да ги водят на малки групи до един артезиански кладенец и им позволиха да напълнят манерките си. Храната и водата успокоиха мъжете за няколко часа. В късната сутрин налудничавите викове и крясъци отново зазвучаха в многогласен хор. На половината пленници беше заповядано да излязат от заграждението и да се върнат на пътя. Походът продължи.
26
В очакване на падането на Батаан японците планираха да използват полуострова като отправна точка за нападението над съседния остров Корегидор, последната американска крепост. За да го направят, трябваше бързо да разчистят района от американски и филипински военнопленници. Планът беше да ги накарат да изминат пеша стотина километра по стария главен път до гарата в Сан Фернандо, а от там щяха да ги транспортират с влак до различни военнопленнически лагери, включително „О’Донъл“, стария филипински форт, на който японците бяха намерили ново предназначение. Планът изискваше бързото преместване на около петдесет хиляди души.
Броени часове след капитулацията обаче японците установиха, че сериозно са подценили положението. Имаше седемдесет и шест хиляди американски и филипински войници, както и двайсет и шест хиляди цивилни. Накъдето и да се обърнеха, виждаха военнопленници, до един гладни и нуждаещи се от вода и храна. Как беше възможно врагът им да се предаде, след като разполагаше с толкова много войници? Къде беше волята им за битка? Японците трудно сдържаха презрението и омразата си.
С напредването на похода броят на военнопленниците продължаваше да расте и охраната се видя принудена да ускори нещата. Нямаше време за ядене и пиене, нямаше време за почивка, нямаше време да спират и да помагат на падналите. Нямаше време да погребват мъртвите и да се занимават с изоставащите. Генералите крещяха на офицерите да бързат. Офицерите се отнасяха грубо с редниците, които на свой ред изливаха безсилието си върху пленниците. Колоните от хора набъбваха и забавяха ход, напрежението растеше и походът ставаше още по-хаотичен. Канавките и полетата бяха пълни с трупове, които се разлагаха на жаркото слънце. Около гниещата плът кръжаха черни рояци мухи, гладни прасета и кучета. Ята черни гарвани чакаха търпеливо върху оградите, а някои от тях започнаха да следват колоните и да тормозят затворниците.
Пийт изгуби следите на хората от Двайсет и шести кавалерийски полк. Той, Сал и Юинг още бяха заедно, но не можеха да търсят другите. Групи изнемощели войници се присъединяваха към колоната и още на следващия ден оставаха по лагерите. Хората се строполяваха, умираха и биваха избивани с хиляди. Пийт престана да мисли за когото и да било освен за себе си.
На четвъртия ден влязоха в Лубао. Някога оживен град с население от трийсет хиляди жители, сега той беше опустял или поне улиците му бяха безлюдни. От прозорци на горните етажи обаче гледаха хора. Когато колоната спря, прозорците се отвориха и хората започнаха да хвърлят хляб и плодове на пленниците. Японците полудяха от ярост и им заповядаха да не докосват храната. Когато някакво момче се стрелна иззад едно дърво и подхвърли цял самун, един от пазачите го застреля на място. Пленниците, успели да хапнат един-два залъка, бяха извадени от колоната и пребити. Един беше намушкан с щик в корема и провесен на улична лампа за назидание.
Продължиха да вървят и намираха някак воля да направят още една крачка, да изминат още един километър. Толкова много хора измираха от обезводняване и изтощение, че японците се посмилиха и им разрешаваха да напълнят манерките си, обикновено от някоя крайпътна канавка или от водоем, където пояха добитъка.
На петия ден пленниците се натъкнаха на друг конвой от тежкотоварни камиони с войници. Участъкът от пътя беше по-тесен и пазачите им наредиха да се отдръпнат в колона по един на банкета от двете страни на пътя. Близостта на мръсните брадясали американци въодушеви войниците в камионите. Някои за пръв път виждаха врага. Замерваха пленниците с камъни, плюеха по тях и ги ругаеха. От време на време шофьорът на някой камион забелязваше излязъл на пътя нещастник и го блъскаше с тежката си броня. Ако паднеше под камиона, щеше да бъде прегазен. Ако тупнеше в канавката, „лешоядите“ щяха да го довършат по-късно. Събореше ли и други пленници, войниците подминаваха със смях.