На зазоряване портите се отвориха и охраната нахлу вътре. Започнаха да крещят заповеди и да разритват приклекналите скелети, за да минат. Пристигнаха три големи казана с ориз и пазачите се заеха да го разсипват в шепите на пленниците. Нахраниха онези, които бяха най-близо до портата, а когато казаните се изпразниха, японците си тръгнаха и отново заключиха. По-малко от половината военнопленници получиха храна, а неколцина дори се решиха на безценна подялба.
През оградата пазачите обещаваха още вода и храна, но никой не им вярваше. Пийт беше твърде далече и не получи шепа ориз. Не помнеше кога за последен път е ял. Затвори се в черупката си и седеше в ступор, когато сутрешното слънце напече безмилостно. От време на време той поглеждаше измършавелите лица на околните — търсеше Сал, Юинг или друг познат, но напразно. Проклинаше се, задето е заспал под фургона и е пропуснал шанса си да избяга. Раната на главата му кървеше, но не силно. Опасяваше се от инфекция, ала реши, че тя ще е само поредното страдание във все по-дългия списък на начините да намери смъртта си. А и какво би могъл да предприеме? Дори да намереше лекар, той сигурно щеше да е по-зле и от самия него.
По обед портите се отвориха отново и пазачите започнаха да извеждат пленниците един по един. Отделиха ги на групи от по сто души и когато сформираха пет, ги подкараха към града. Пийт попадна в последната стотица.
Жителите вече бяха свикнали с мършавите, мръсни и небръснати американци, които минаваха на групи през града им. Ненавиждаха японците със същото ожесточение като военнопленниците и бяха готови да им помогнат. Подхвърляха им хляб и плодове от прозорците, а пазачите, кой знае защо, не се намесваха. Пийт хвана един банан и го изяде на две хапки. След това намери в прахта голяма счупена бисквита. Когато стана ясно, че пазачите не реагират, към пленниците заваля още храна, а те изтребваха всичко и го поглъщаха в крачка, без да спират. От една пресечка възрастна жена подхвърли на Пийт манго и той го излапа цялото заедно с обелката. Не за пръв път се удиви колко бързо храната влива сили в тялото му.
Спряха на гарата, където ги очакваха пет паянтови товарни вагона. Наричаха ги „Четиридесет или осем“ — тесни товарни вагони, дълги шест метра, които побираха или четиридесет души, или осем коня, мулета или крави. Пазачите натъпкаха по сто души във вагон, затръшнаха вратите и ги оставиха в пълен мрак. Наблъскани рамо до рамо, те незабавно започнаха да се задушават и едва си поемаха дъх. Заудряха по дървените стени и закрещяха за пощада. Докато чакаха, температурата се покачи драстично и мъжете започнаха да припадат. Нямаше вентилация, само няколко пролуки по стените, и започна блъсканица кой да пъхне нос в тях.
Пазачите заеха позиция върху товарните вагони и задумкаха по покрива, крещейки: „Млък, гадове!“.
Най-сетне, влакът потегли. Вагоните се олюляваха и клатушкаха, на мнозина им прилоша и започнаха да повръщат храната, която поглъщаха толкова лакомо само преди час. Подът се покри с бълвоч. Смрадта беше неописуема. Въздухът беше толкова горещ и зловонен, че беше болезнено да го вдишваш.
Някакъв човек се строполи в краката на Пийт и затвори очи. Отначало Пийт понечи да го вдигне, но си даде сметка, че той не диша.
Докато влакът набираше скорост, пазачите отвориха вратите на три от вагоните, за да проветрят. Хората се сборичкаха за място край вратата. Един дори скочи и се приземи върху купчина камъни. Повече не помръдна.
По време на тричасовото пътуване влакът мина през няколко градчета. Жителите бяха наизлезли покрай релсите и подхвърляха храна към отворените вагони. Машинистите бяха филипинци и намалиха скоростта, та хората да уловят каквото могат. Почти цялата храна бе споделена.
Когато влакът най-сетне спря, пленниците се изсипаха на перона. Все още живите получиха заповед да издърпат мъртвите. Натрупаха телата като клади покрай релсите. Десетки филипинци ги чакаха с храна и вода, но пазачите ги заплашиха. Пленниците изминаха стотина метра, после ги насочиха към полето за поредната едночасова слънчева терапия. Земята беше непоносимо нагорещена.
Вече знаеха, че ги водят към лагера „О’Донъл“, където условията със сигурност щяха да бъдат по-добри. Когато започнаха единайсеткилометровия преход, стана ясно, че мнозина няма да стигнат. Пийт предвиждаше масова гибел за по-немощните, но пазачите бяха сменили стратегията и вече позволяваха на пленниците да си помагат. Само че малцина имаха достатъчно сили да съдействат и жертвите започнаха да падат още на първия километър. Местните вече бяха свикнали да виждат пленници, затова бяха скрили шишета с вода и манго покрай черния път. Пазачите трошаха и избутваха колкото се може повече от тях, но ставаха и чудеса. Пийт намери шише с чиста вода и го изпи, без да го заловят. Вярваше, че дължи живота си на добрината на непознат филипинец. Когато човекът пред него припадна, Пийт повдигна костеливото му тяло, обхвана рамото му с ръка, каза му, че е стигнал до тук и че няма да умре, и го мъкна със себе си останалите девет километра.