За пръв път зърнаха лагера „О’Донъл“ от върха на едно възвишение. Пред очите им се ширеше група стари постройки, оградени с километрична лъскава бодлива тел. Кулите на пазачите се издигаха зловещо, до една увенчани гордо с японското знаме.
Пийт щеше да запомни този миг. Скоро щеше да си даде сметка, че ако е знаел за ужасите, които го очакват в „О’Донъл“, е щял да скочи от влака и да хукне като безумец, докато не го спре някой куршум.
27
Преди войната използваха „О’Донъл“ като временна база на филипински гарнизон от около двайсет хиляди души. След малка реконструкция японците превърнаха базата в най-големия си лагер за военнопленници. Заемаше площ от шестстотин акра оризища и шубраци и беше разделен на няколко големи квадратни заграждения. В тях имаше казармени бараки, разположени в редици — някои разнебитени, други недовършени. След падането на Батаан около шейсет хиляди пленници, от които десет хиляди американци, бяха наблъскани в порутения армейски форт. Водата не достигаше, както и тоалетните, лекарствата, болничните легла, готварските печки и хранителните запаси.
Пийт и другите оцелели влязоха, куцукайки, през източната порта заедно със стотици други хора, които се стичаха към „О’Донъл“ от целия остров. Посрещнаха ги пазачи с колосани бели ризи, които размахваха тояги, изработени като че ли специално за побой над невъоръжени и съкрушени хора. Изгарящи от нетърпение да впечатлят новопристигналите със своята строгост, пазачите започнаха да ги бъхтят напосоки и да крещят заповеди на развален английски, които никой не разбираше. Напълно излишно. Пленниците се бяха нагледали на прояви на насилие и никак не се впечатлиха, освен това не им бяха останали сили и воля да се съпротивляват. Натириха ги към широк плац и им наредиха да застанат мирно в прави редици. Пържеха се на слънце, докато продължаваха да пристигат хора. Отново ги претърсиха, като че ли бяха имали възможност да задигнат нещо ценно пътьом.
Един час по-късно пред главната сграда, която служеше за комендантство, настана оживление. Началникът наперено излезе да ги посрещне с нелепа униформа, която се състоеше от широки къси панталони и ботуши за езда до коленете. Беше смешен дребосък, който си придаваше огромна важност.
Започна да крещи, а злочестият филипински преводач се мъчеше да му насмогва. Комендантът най-напред ги осведоми, че не са почтени военнопленници, а страхливи затворници, защото са се предали — непростимо прегрешение. И понеже са страхливци, няма да се отнасят към тях като към истински войници. Заяви, че много би искал да ги изтрепе, но спазвал кодекса на честта на истинския воин, а той винаги проявявал милост. Ако обаче не спазвали правилата в лагера, с удоволствие щял да ги екзекутира. След това пое креслива и празнословна тирада по расови и политически въпроси, според която японците, разбира се, превъзхождаха останалите, защото бяха спечелили войната, бяха победили своя неизменен враг Америка и така нататък. Понякога преводачът изоставаше и очевидно си измисляше, докато комендантът изчакваше блестящите му думи да бъдат преведени на английски.
Пленниците бяха в толкова окаяно състояние, че не обръщаха почти никакво внимание. А що се отнася до неговите заплахи, какво повече можеха да им направят японците освен едно светкавично обезглавяване.
Комендантът крещя и бесня, докато не се умори, после рязко се обърна и се отдалечи, следван от лакеите си. Пленниците получиха команда „свободно“ и бяха разделени по националност. Имаше лагер за филипинците и друг за американците.
Генерал Нед Кинг беше назначен от коменданта за командир на пленниците, затова посрещаше хората си на втора порта. Ръкуваше се с тях и когато се скупчиха около него, им каза:
— Помнете едно — вие не се предадохте. Аз го направих. Аз уговорих капитулацията. Аз ви предадох. Не вие. Аз нося отговорността за това. Позволете ми да я понеса. Моля ви само да изпълнявате заповедите на японците, за да не предизвикваме враговете си още повече.