След това новопристигналите бяха предадени на офицерите, които щяха да ги разквартируват и да им обяснят правилата. Двайсет и шести кавалерийски полк беше пръснат и имаше известно объркване относно това кой го командва. Причислиха Пийт към група от Трийсет и първи пехотен полк и го отведоха в новия му дом. Беше порутена барака, широка пет-шест метра и дълга около двайсет, с частичен бамбуков покрив, който изглеждаше като пострадал от буря. Обитателите бяха изложени на дъждовете и слънчевия пек. Нямаше нарове или рогозки, само два дълги рафта от бамбукови пръти, овързани с ратан. Мъжете, трийсет на брой, спяха върху бамбука. Повечето нямаха одеяла. Когато Пийт попита какво става, когато вали, го осведомиха, че хората се крият под рафтовете.
В „О’Донъл“ имаше само един кладенец с помпа, който доставяше вода по тръба с диаметър тринайсет милиметра в двата лагера: филипинския и американския. Бензиновият двигател на помпата често започваше да пърпори и угасваше. И тъй като никога нямаше достатъчно бензин, японците оставяха резервоара сух, за да пестят.
Пийт умираше от жажда, както и всички останали, и накрая се озова на опашката пред чешмата — окаяно човешко сборище от стотици хора с еднакви апатични погледи. Никой не говореше по време на безкрайното чакане. Опашката почти не помръдваше. След седем часа той успя да напълни манерката си.
Вечерта ги изведоха от бараките и им раздадоха по черпак ориз. Нямаше месо, нямаше хляб, нямаше плодове. След като залъгаха стомасите си, мъжете се върнаха в тъмните помещения. Нямаше какво друго да правят, освен да се помъчат да заспят върху твърдите бамбукови пръти. Пийт дълго се въртя, накрая стана и се сви на топка върху купчина плевели в един ъгъл.
Устата му беше пресъхнала и лепкава. Гладът беше мъчителен, но липсата на вода направо подлудяваше хората. Пийт не се беше къпал от седмици, не се беше бръснал отпреди капитулацията. Дрехите му бяха дрипави и кирливи, нямаше как да ги изпере. Още преди дни беше захвърлил единствения си чифт бельо. Не помнеше кога за последен път е мил зъбите и венците си, които се бяха възпалили. Вонеше като помийна яма и го знаеше, защото всички останали пленници също воняха.
През първата си нощ в лагера „О’Донъл“ Пийт се събуди от мощен гръм. Задаваше се буря. Когато дъждът рукна, хиляди пленници се затътриха навън и вдигнаха лица към небето. Отвориха усти, разпериха ръце и оставиха прохладната вода да ги облива. Беше вкусна и безценна, но нямаше как да я събират. Валя дълго и пътеките се разкаляха, но хората останаха навън по време на бурята, наслаждаваха се на дъжда и се радваха, че ги къпе.
На зазоряване Пийт бързо зажвака през калта към болницата. Бяха му казали, че е добре да отиде рано. Беше мизерно място, пълно с умиращи голи мъже. Той извади късмет, нямаше инфекция. Лекарят обръсна скалпа му с електрическа машинка, махна и мустаците му. Това му подейства освежително. Нямаше никакви анестетици, затова той стисна зъби, докато му правеха шестте шева на раната. Лекарят се зарадва на пациент, когото наистина можеше да излекува, и докато работеше, му обясни, че няма какво да направи за повечето от останалите. Даде му антибиотик и му пожела всичко хубаво. Пийт му благодари и побърза да се върне в бараката в очакване на храна.
Закуската се състоеше от ориз, обядът и вечерята — също. Мръсен ориз, често с буболечки, гъгрици и плесен, защото гладният е готов да яде всичко. Готвеха го на пара, варяха го или го задушаваха с възможно най-малко мазнина. Понякога се появяваха следи от месо, говеждо или от воден бивол, но порциите бяха твърде малки, за да усетят вкуса му. Понякога готвачите добавяха разни варени зеленчуци, но всички бяха безвкусни. Никога не им даваха плодове. Докато гладуваха между отделните хранения, хората ядяха трева и не след дълго лагерът се оголи от всякаква растителност. А когато вече нямаше нищо за ядене, апатичните пленници лежаха на сянка, където намерят, и говореха за храна.
Умираха от глад. Като се добави и фактът, че повечето бяха гладували четири месеца на полуостров Батаан, хранителният режим в „О’Донъл“ наистина бе смъртоносен, при това нарочно, защото на Филипините имаше предостатъчно храна, както и вода.
Гладът обостряше заболяванията им. Всеки страдаше от нещо, било то малария, денге, скорбут, бери-бери, жълтеница, дифтерия или пневмония, или пък комбинация от няколко неща. Половината имаха дизентерия още при пристигането си. Офицерите организираха групи, които да изкопават отходни ями, но те бързо се пълнеха и преливаха. Липсата на лекарства и жалката храна бързо превърнаха дизентерията в епидемия. Целият лагер смърдеше като огромна клоака.