Пийт беше прекарал два леки пристъпа на дизентерия след Коледа, но тогава един лекар му даде камфоров опиат. На втория ден от престоя си в „О’Донъл“ внезапно се задъха и се почувства изтощен. Появиха се и предупредителни признаци и подобно на всички пленници той няколко часа се мъчеше сам да си постави диагноза. Чудеше се кое заболяване ще го връхлети. Когато започнаха коремните спазми, заподозря, че е дизентерия. При първата кървава диария вече беше сигурен.
Новият му приятел Клей Уомплър, каубой от Колорадо, беше картечар в Трийсет и първи полк. Клей спеше до Пийт в бараката и с негова помощ той отиде в болницата да потърси камфоров опиат, но толкова много хора имаха нужда от него, че в лагера не беше останала и капка. Клей беше добросъвестна медицинска сестра и се шегуваше, че с радост се грижи на Пийт, защото очаква да му се реваншира, ако и него го тръшне проклетата болест.
На третия ден Пийт изпита облекчение, когато установи, че сегашният пристъп на болестта не е толкова жесток като много други, на които беше ставал свидетел. Дизентерията убиваше много хора. Но през нощта той се събуди плувнал в пот, разтърсван от студени тръпки. Беше виждал достатъчно болни от малария, за да познава признаците.
Оцелелите от Двайсет и шести кавалерийски полк бяха настанени в североизточната част на лагера, възможно най-далече от Пийт. Когато полкът отстъпи на полуостров Батаан, все още беше непокътнат и действащ, с четиридесет и един американски офицери и около четиристотин филипински скаути. В началото на обсадата обаче кавалерията се оказа неефективна в опасните тропически гори, а конете станаха необходими за друго, когато гладът се превърна в основен враг. На 9 април, деня на капитулацията, Двайсет и шести полк изгуби четиринайсет офицери и около двеста скаути. В лагера „О’Донъл“ трийсет и шест американци бяха заедно, сред които Сал Морено и Юинг Кейн. За шестима от изчезналите знаеха, че са мъртви, включително Пийт Банинг. Други бяха избегнали пленничеството и още бяха на свобода — един от тях беше лейтенант Едуин Рамзи, командващ последната кавалерийска атака в Моронг. Рамзи се беше отправил към планината, където щеше да организира партизанска армия.
Командир на Двайсет и шести кавалерийски полк беше майор Робърт Тръмпет, възпитаник на „Уест Пойнт“ от Мериленд. Беше пристигнал в „О’Донъл“ два дни преди Пийт и се беше заел да организира хората си, за да си оказват подкрепа. И те като всички останали бяха гладни, обезводнени, изтощени, страдащи от рани и болести, най-вече денге и малария. Бяха оцелели след Похода на смъртта, значи трябваше да преживеят и лагера. Тръмпет изготви списък на шестимата, загинали в бой или по време на похода, и успя да го предаде на адютанта на генерал Нед Кинг. Генералът беше помолил всички командири да го направят, за да бъдат уведомени семействата.
От шестимата четирима бяха паднали в битка, като за двама се знаеше и че са погребани. Пийт и още един лейтенант бяха умрели по време на похода и телата им никога нямаше да бъдат намерени.
Генерал Кинг помоли коменданта да предаде имената на мъртвите и пленените на американската администрация, която работеше под домашен арест в Манила. Отначало комендантът на лагера отказа, но впоследствие промени решението си, когато му заповядаха отгоре. Японците се гордееха с огромния брой американски жертви и искаха той да бъде разгласен.
Болницата се състоеше от няколко паянтови наколни постройки. Имаше пет отделения, дълги бараки без легла, одеяла и чаршафи. Пациентите лежаха рамо до рамо на пода, някои със силни болки, други в кома, трети вече мъртви. В управляеми условия болницата преспокойно можеше да побере двеста пациенти. В края на пролетта там имаше осемстотин души на пода в очакване на лекарства, които нямаше да пристигнат. Повечето от хората щяха да умрат.
Болницата се превърна по-скоро в морга, отколкото в лечебница. Лекарите и фелдшерите, повечето от които също страдаха от една или повече болести, не разполагаха дори с основни медикаменти като хинин за малария, камфоров опиат за дизентерия или витамин С за скорбут. Повечето си запаси — марли, бинтове, дезинфектанти, аспирин и така нататък — лекарите носеха контрабандно от други болници. Японците не осигуряваха буквално нищо.
Лекарите бяха принудени да складират тайно лекарства и да ги дават само на онези, чието оцеляване беше вероятно. Да даваш лекарства на тежките случаи означаваше да ги пилееш. Когато запасите започнаха да се поизчерпват, лекарите измислиха проста лотарийна система, за да определят кой ще спечели.