Пийт се беше сдобил с нов приятел. Час по-късно двамата се криеха от слънцето зад бараката. Вонята вътре беше толкова противна, че двамата се опитваха да я избегнат. Пийт седеше под едно дърво, Клей — наблизо. Говореха си с други хора, колкото да минава времето, когато същият пазач ги намери. Обърна се към Клей, който се изправи с лице към него и сведе глава, предвиждайки неприятна сцена. Вместо това пазачът извади шишенце от джоба си, подаде го на Клей и каза:
— За приятеля ти.
След това направи съвършен кръгом и се отдалечи.
Хапчетата бяха хинин — спасителни за Пийт и за неколцина други от тяхната барака.
28
Както обикновено, в шест следобед Нинева остави вечерята върху печката и тръгна да се прибира. Лайза я гледаше през прозореца на спалнята си, признателна за пореден път, че тя най-сетне си отива и семейството ще остане само.
През деветте години, откакто Лайза живееше в къщата, двете с Нинева бяха свикнали да въртят заедно домакинството и работеха рамо до рамо, консервираха плодовете и зеленчуците от градината и говореха за децата. Сега, когато Пийт го нямаше, те разчитаха ежедневно една на друга и всяка се стремеше да проявява повече твърдост и кураж от другата. Пред децата се държаха стоически и изглеждаха уверени, че Съюзниците ще победят във войната и Пийт скоро ще се върне у дома. И двете бяха пролели много сълзи, но винаги насаме.
Във вторник, 19 май, семейството вечеряше и разговорите се въртяха около лятото. Училищните занятия приключваха на следващия ден и Джоуел и Стела се радваха, че им предстои тримесечна ваканция. Той беше на шестнайсет и догодина завършваше гимназия. Тя беше на петнайсет и щеше да бъде в десети клас. Искаха да попътуват, може би до Ню Орлиънс или Флорида, но не можеха да правят конкретни планове. Не бяха получавали вести от баща си повече от четири месеца и този факт предопределяше всичко в живота им.
Мак се разлая пред прозореца на кухнята, когато я осветиха фарове. Приближаваше кола, вече беше някъде отпред. И тъй като не очакваха никого, тримата се спогледаха уплашено. Лайза скочи на крака и каза:
— Идва някой. Ще проверя кой е.
На вратата застанаха двама мъже с военни униформи. Малко по-късно те вече седяха в дневната срещу семейството. Лайза беше между Джоуел и Стела на канапето и ги държеше за ръцете.
Капитан Малоун поде мрачно:
— Опасявам се, че ви нося лоши новини, за което съжалявам. Трябва да ви съобщя, че лейтенант Банинг е изчезнал и вероятно е мъртъв. Не знаем със сигурност, защото войниците от неговата част не са намерили тялото му. Но при дадените обстоятелства хората, които са били с него, имат основание да смятат, че е загинал. Много съжалявам.
Главата на Стела тупна в скута на майка й. Лайза се вкопчи в децата си и ги притисна към себе си. И тримата избухнаха в плач, а двамата офицери се вторачиха в пода. Не се бяха нагърбили доброволно с тази задача, но бяха получили заповед и правеха такива мъчителни посещения в северната част на Мисисипи почти всеки ден.
Лайза стисна зъби и успя да попита:
— Какво точно значи „вероятно е мъртъв“?
Капитан Малоун отговори:
— Означава, че не са намерили тялото.
— Значи има вероятност все още да е жив? — обади се Джоуел и изтри бузите си.
— Да, има, но предвид обстоятелствата хората, които са били с лейтенант Банинг, смятат, че е бил убит.
— Можете ли да ни кажете какво се е случило? — попита Лайза.
— Разполагаме с някакви факти, но не са много и не съм сигурен доколко са верни, госпожо. Лейтенант Банинг е бил пленен след капитулацията на съюзническите сили във Филипините. Това е станало на девети и десети април. Военнопленниците вървели пеша към един лагер, когато го ранили и той изостанал, както мнозина други. След това бил убит от японските войници.
В този момент наистина нямаше значение как е умрял. Шокът замъгляваше подробностите. Ужасната истина беше, че Пийт Банинг е загинал и повече никога няма да го видят. Съпруг, баща, глава на семейство, приятел, брат, съсед и виден гражданин. Много хора щяха да споделят болката им. Дълго плакаха, а когато офицерите нямаше какво повече да им кажат, поднесоха съболезнованията си за пореден път и си тръгнаха.
Лайза искаше да се качи в спалнята си, да заключи вратата, да се пъхне под завивките и да плаче. Само че това беше себично, не можеше да го направи. Имаше две деца, които се нуждаеха от нея повече от всякога, затова колкото и да й се искаше да се строполи, обляна в сълзи, тя изпъна гръб и предприе първата стъпка.