Расте по каменливи и скални места, между хвойнови храсталаци и в смърчови гори в Средна и Западна Стара планина, Витоша, Рила, Западни Родопи и Пирин, между 1600 и 2200 м н. в. Спороноси юли — септември.
В медицината се употребяват спорите (дрога Lycopodium) и надземната част (дрога Herba Lycopodii).
СЕМ. ХВОЩОВИ — EQUISETACEAE
Полски хвощ — Equisetum arvense L.
Многогодишно растение с черно-кафяво коренище, покрито с власинки. От него напролет се развиват кухи неразклонени прешленести кафяви стъбла, високи до 30 см, на върха със спороносно класче, дълго 1–4 см. След разсейването на спорите това стъбло умира и се развиват летни, зелени, безплодни, кухи, пръстеновидно разклонени стъбла, високи 10–80 см, с no 4 ребра, във възлите с влагалище, дълго до 2 см, с шиловидно заострени зъбци (6–12 на брой) (табло 1, фиг. 3).
Широко разпространен е в цялата страна по влажни места, оризища, ниви и ливади, по насипи край реките, по-рядко в гори докъм 1600 м н. в. Спороноси февруари — май.
В медицината се използуват зелените летни стъбла, които се събират от юни до октомври (дрога Herba Equisetii minoris). Има много голяма употреба и в народната медицина.
У нас се срещат 7 вида хвощ, от които само два образуват зелени безплодни стъбла — полският хвощ и големият хвощ (Е. telmateia Ehrh.). При големия хвощ обаче листните влагалища по летните стъбла са с по 20–30 зъбеца и клонките са с по 8 ребра, а стъблото е високо от 50 до 200 см.
Блатен хвощ — Equisetum palustre L.
Многогодишно растение, образуващо само един вид стъбла, зелено, високо до 60 см, обикновено с 6–10 ясно изпъкнали ребра, силно разклонено, като клонките са с по 5 ребра. Спороносното класче се намира на върха на стъблото, черно, тъпо, дълго 1–3 см. Листните влагалища фуниевидни, дълги до 12 мм, в горната си част малко разширени, с 6–10 зъбеца и с бял ципест ръб (табло 1, фиг. 4).
Среща се често по влажни и мочурливи ливади, край реки и блата в цялата страна докъм 1500 м н. в. Спороноси май — септември. Използува се широко в народната медицина.
СЕМ. ОРЛОВОПАПРАТОВИ — HYPOLEP1DIACEAE
Орлова папрат — Pteridium aquilinum (L.) Kuhn.
Многогодишно растение с едри листа, дълги 40–400 см, 2–3 пъти перести, кожести, на дълга дръжка, равна на петурата или по-дълга, голи или в основата си влакнести. Коренището дълго, пълзящо. Листните дялове тъпи или заострени, срещуположни, ланцетни, долните на къса дръжка, горните приседнали, свързани в основата си, целокрайни. Сорите кафяви, брадавичести (табло 2, фиг. 1).
Широко разпространена е в цялата страна от морското равнище до високопланинския пояс, особено по сечища, пожарища, поляни и гори. Спороноси юли — септември.
В народната медицина се използуват коренището и листата, които се събират през лятото.
СЕМ. ИЗТРАВНИЧЕВИ — ASPLENIACEAE
Обикновено изтравниче — Asplenium trichomanes L.
Многогодишно тревисто растение с късо пълзящо туфесто коренище, покрито с кафяви люспи и власинки, от което направо излизат дребните презимуващи листа, дълги 4–20 см. Те са просто перести, с по 15–40 листни делчета от всяка страна, дълги 0,25–1,2 см, с къса дръжчица или приседнали, разположени последователно или срещуположно, яйцевидни, продълговати до полукръгли, отгоре голи, отдолу късовлакнести. Листната дръжка и листната ос кафяви до червеникавочерни. Сорите продълговати, разположени от средната жилка до листния ръб (табло 2, фиг. 2).
Разпространено е широко в цяла България докъм 1700 м н. в. по влажни, сенчести, каменливи терени и скални пукнатини. Спороноси юли — октомври.
В медицината се използува надземната част (дрога Herba Trichomanis), която се събира през лятото.
Северно изтравниче — Asplenium septentrionale (L.) Hoffm.
Дребно многогодишно растение с късо, вилужно разклонено коренище, покрито с кафяви линейни люспи. Листата дълги 5—15 см, презимуващи, голи, с дръжка 2–3 пъти по-дълга от петурата, дихотомично разделена на 2–4 линейни дяла (1 мм широки), които към основата си са клиновидно стеснени, към горната си част заострени, целокрайни или късо вилужно изрязани. Сорите линейни, при узряването покриват цялата долна страна с целокрайно покривало (табло 2, фиг. 3).