Следяха я всяка минута. Осира’х и братята й и сестрите й се стараеха да удовлетворят инструкторите и свещениците-философи. Всяко дете бе родено с една-едничка строго определена цел — да преодолее бариерата и да установи контакт с хидрогите. Ден след ден главите ги боляха от положените усилия, а вечер, когато се прибираха да отдъхнат, бяха изтощени до смърт.
Мълчаливо и незабелязано Осира’х слушаше и наблюдаваше, но не успяваше да открие решение на своята дилема. Беше готова да даде на илдирийците това, което искаха… и да се надява, че с времето те ще осъзнаят грешките си за начина, по който се опитваха да постигнат замисленото.
Докато зад стената на зле осветеното илдирийско селище, в което бе разположен разплодителният лагер, се спускаше мрак, Осира’х и нейните братя и сестри седяха, кръстосали нозе, върху ръчнотъкания килим. Един от инструкторите следеше упражненията им от сложено в средата кресло. Не разговаряха. Двамата най-малки дори бяха стиснали очи, за да подсилят концентрацията си; останалите бяха извърнали взор навътре, без по нищо да им личи.
Осира’х знаеше как да го прави. Достатъчно бе да обърне поглед към себе си и се възнасяше надалеч от това помещение, от илдирийското селище и от оградите на лагера, където държаха потомците на човешките пленници. През всички тези години нито за миг не бе предполагала, че майка й може да е там, отвън, толкова близо… че е изолирана, била е изнасилена и измъчвана и че ще бъде убита.
Сега всеки път, когато погледнеше разплодителните бараки и медицинските инструктори с техните монитори, тя знаеше точно какво се случва вътре. Беше си представила Нира, затворена в стая с единично легло, принудена да понася насилието на войници, свещеници и дори на самия губернатор Удру’х. Ето как Нира бе заченала своите деца.
Род’х, чийто баща бе самият Удру’х, работеше дори по-упорито от нея и останалите, опитваше се да достигне нивото, което бе овладяла Осира’х. По всичко изглеждаше, че двамата имат една и съща цел. Тя гореше от желание да разкрие истината пред своя брат, ала същевременно се опасяваше, че той може да не иска да я изслуша.
От всички тук единствено Осира’х имаше представа за съдбата на общата им майка. Нира бе изчезнала като изтрит файл малко след като бе разкрила всичко на дъщеря си.
Напълно убедени във важната си роля за оцеляването на илдирийската раса, лековерните братя и сестри на Осира’х не подозираха нищо за истинския си произход. Изглежда, никой, с изключение на нея, не бе съхранил в себе си спомените на майка им.
Понякога, през тъмните нощи, които толкова плашеха останалите илдирийци, Осира’х бе спохождана от мъчителни мисли, дори пророчески видения, които я караха да се изпълва с напълно лишената от реална основа надежда, че майка й може все още да е жива. Момичето бе използвало всички умствени сили, с които разполагаше, за да прати запитване, да призове отново и най-слабия шепот на съществуване, който би я накарал да мисли за Нира. Но макар да ровеше упорито в ума си, не можеше да долови и най-слаба нишка към зелената жрица.
И сега, докато течеше поредното упражнение, Осира’х позволи на разтревожените си мисли да се реят като снежинки между човешките пленници, да ги докосват, да черпят от опита им. Въпреки че умовете им бяха съвсем различни от илдирийските, тези хора не бяха и на йота толкова чужди, колкото щяха да бъдат хидрогите.
Когато упражнението приключи, духовният инструктор се изправи и кимна:
— През целия ви живот сме ви учили на умения и чувство за дълг. Дойде часът да спасите Илдирийската империя.
Децата закимаха. Осира’х, която дълги години бе вярвала в тези неща, сега се чувстваше разпъната в няколко различни посоки. Въпреки ужасната истина не беше в състояние да отхвърли задълженията си. Колкото и да бе лукав инструкторът, тя беше убедена, че не преувеличава заплахата от хидрогите — поне тази част от обучението й отговаряше на действителността, — и предполагаше, че съвсем скоро ще бъде принудена да се гмурне в дълбините на някоя гъмжаща от хидроги газова планета, за да се срещне с тях. Даваше си ясна сметка какво е заложено на карта: съдбата на цяла една раса сега бе в нейни ръце. Но понякога се двоумеше дали лъжливите и зловредни илдирийци заслужават да бъдат спасени…
В разкритията си майка й бе изказала увереност, че самият Джора’х е по природа чистосърдечен и добър и че истинският зъл гений е не друг, а губернаторът на Добро. Но ако Джора’х бе така невинен, както смяташе майка й, защо не бе направил нищо, за да преустанови дейността на разплодителните лагери? От поколения илдирийците държаха човешки пленници и ги използваха за гнусните си цели. Джора’х бе маг-императорът на илдирийската империя. Ако не друг, той със сигурност би могъл да направи онова, което смята за правилно… ала нито веднъж досега не се бе намесил.