Ник улови майка си за ръката.
— Да не забравяме „Водолей“. Няма да поеме много хора, но все пак…
Марла втренчи настойчив поглед в сина си.
— Нико, на борда ти има вентали. Ти трябва да избягаш. Помисли си какво може да направи Голямата гъска, ако сложат ръка на подобно нещо.
— Вероятно ще ги излеят в канала — изсумтя Крим.
Разярени от откритото неподчинение на Шелби, нашествениците изстреляха единичен язерен импулс срещу главния парников купол вероятно с цел само да сплашат останалите, но лъчът проби бронираното стъкло.
Вълната на експлозивната разхерметизация прозвуча като оглушителен тътнеж из целия купол. Ураганът на напускащия затвореното пространство въздух изтръгваше растенията и хидропонните цистерни от платформите им. Ушите на Нико изпукаха. В лицето, като удар с чук, го блъсна вледеняващ полъх. Атмосферата се разреждаше с обезпокояваща бързина.
Въздухът бликаше през отвора в стената като гейзер и силата му, равняваща се на реактивна струя от ракетен двигател, бе достатъчна да завърти парниковия купол. Фермерите изпопадаха на земята и се развикаха уплашено.
Уловени във вихрушката на излизащия навън въздух, аерогелните облаци се завъртяха, скупчиха се и най-сетне запречиха отвора. Полимерите и смолите, от които бе изработен свръхлекият материал, започнаха да се разпадат при досега си с вакуума като пъхната в кървяща рана кръвоспираща гъба, но изкуствените облаци запълниха пробива и осигуриха необходимата защита, та обитателите на купола да могат да оцелеят. Херметизацията обаче не беше пълна и въздухът продължаваше да изтича.
Крим се огледа и видя, че много от растенията му вече са се спаружили, саксиите се въргаляха, сякаш пометени от гигантска ръка. Гневните му проклятия бяха заглушени от сирените за разреждане на въздуха.
Марла побутна нетърпеливо Нико.
— Бягай в кораба си! Не чакай никого. Отлитай заедно с венталите. Трябва да ги спасиш!
— Не мога да ви изоставя. Елате с мен…
— Ще останем при своите сънародници. — Марла махна към скитниците около тях. — Но ти си по-важен.
— Тогава нека събера група. Мога да взема поне десетина души на борда…
— Имаш по-важна задача. — Баща му млъкна за миг, когато над тях надвиснаха сенките на още земни кораби. — Струва ми се обаче, че ако се забавиш още само минута, никога няма да можеш да се измъкнеш оттук.
Марла забеляза обърканото изражение на сина си.
— Не се тревожи, зевесетата ще трябва да ни откарат някъде — каза тя на сина си. — В най-лошия случай ще разберем каква е била съдбата на пленниците от Рандеву и Ураганово депо.
Забелязал, че Нико продължава да се колебае, баща му добави:
— Върви, Нико — и не ни излагай!
В ниската гравитация, сред трепкащи светлини, Нико затича към кораба си.
2.
Крал Питър
Въпреки новинарските репортажи за „триумфален разгром“ на Рандеву и празничния бал, посветен на победата, крал Питър не виждаше особена причина за радост. Генерал Ланиан се удряше в гърдите и се хвалеше с бърза и решителна победа, но това беше война, която въобще не трябваше да водят. Питър го усещаше отвътре, но никой от правителството на Ханзата не желаеше да се вслуша във възраженията му. В края на краищата той бе само крал.
Обществото, разбира се, бе умело настроено срещу скитниците след месеци на новини, репортажи и слухове, които ги представяха като алчни, нелоялни и вероломни. Не беше дадено никакво обяснение за отказа на клановете да осигурят космическо гориво за военните действия, но Питър знаеше, че действията им са в резултат от тайните набези на зевесетата срещу техни невъоръжени товарни кораби. Без съмнение това бе достатъчна провокация, та скитниците да прекратят всякакви търговски отношения, но председателят Базил Венцеслас нито веднъж не бе признал, дори неофициално, вината си за тези действия. Вместо това използваше скитниците като плашило, за да отвлече вниманието на обществеността от други военни провали. Да, точно така действаше председателят.
Питър смяташе, че ще е много по-лесно, ако се заемат с решаването на проблемите по мирен път, вместо да размахват юмруци. Разбира се, след като бе започнал, Базил очевидно нямаше никакво намерение да се отказва. С всеки месец председателят ставаше все по-рязък и неотстъпчив.
„Как ще свърши всичко това, Базил? Ти им показваш мускули — но оставяш ли възможност за решение? Това ли наистина са най-сериозните ни проблеми?“
А как тогава стоеше въпросът с многобройните погранични колонии, които все още не бяха в състояние да се поддържат сами и които сега бяха изоставени на произвола на съдбата? Ами опустошената гора на Терок? А подозренията на Питър за скрита кликиска програма в десетките хиляди бойни компита? Базил преднамерено обръщаше гръб на една възможна заплаха. А какво да правеха с хидрогите?