— Можеш да го направиш!
Никой от селото не бе виждал истинска кражба. За тях това беше обичай от далечната Земя и им се искаше да разберат какво представлява. Изоставиха стоките си и тръгнаха след него, за да видят какво ще направи.
Том установи, че ръцете му треперят. Не му харесваше, че толкова много хора ще гледат как краде. Реши да действа бързо, докато все още му е останал кураж.
Спря пред отрупаната с плодове сергия на жената на Мелничаря.
— Изглеждат вкусни — отбеляза той небрежно.
— Току-що са откъснати — увери го възрастната жена със светнали очи. Том си спомни как тя разговаряше по цели часове с майка му, когато родителите му все още бяха живи.
— Много са хубави — каза той и съжали, че не е спрял другаде.
— О, да. Хубави са. Нали ти казах, набрах ги днес следобед.
— Сега ли ще краде? — прошепна някой от тълпата.
— Разбира се. Гледай — отвърна друг.
Том взе един светлозелен гифер и го разгледа. Всички се смълчаха.
— Много вкусен изглежда, наистина — каза Том и внимателно го остави при другите.
Сред тълпата се разнесе дълбока въздишка.
Макс Тъкача, жена му и петте им деца бяха заели следващата сергия. Тази вечер предлагаха за размяна две одеяла и една риза. Когато Том, следван от тълпата, се приближи, всички те му се усмихнаха стеснително.
— Тази риза ще ти стане — каза му Тъкача. Искаше му се хората да се разотидат и да оставят Том да си свърши работата.
— Хъм — промърмори Том и взе ризата. Тълпата се раздвижи неспокойно. Някакво момиче се разкиска неудържимо. Том стисна ризата и измъкна чувала за плячката.
— Един момент! — Били Дърводелеца си проби път до него. Сега имаше значка, направена от стара земна монета. Беше я излъскал и закачил за колана си. Изражението му несъмнено беше сериозно.
— Какво ще правиш с тази риза, Том? — попита Били.
— Ами… разглеждах я.
— Разглеждаше я, така ли? — Били се огледа с ръце зад гърба си, после се обърна рязко към него и вдигна показалец. — Не мисля, че само я разглеждаше, Том. Струва ми се, че искаше да я откраднеш!
Том не отговори. Чувалът висеше издайнически в ръката му.
— Като началник на полицията — продължи Били, — съм длъжен да защитя тези хора. Ти си подозрителен. Мисля, че трябва да те арестувам, за да те разпитам по-обстойно.
Том отпусна ръце. Не беше очаквал подобно нещо, но му беше все едно. Като го приберяха в затвора, всичко щеше да свърши. После, щом Били го освободеше, щеше да върви да лови риба.
Изведнъж през тълпата дотича кметът.
— Били! Какво правиш! — извика той.
— Изпълнявам дълга си, кмете. Том е много подозрителен. Според книгата…
— Знам какво пише в книгата — прекъсна го кметът. — Аз ти я дадох. Не можеш да арестуваш Том. Рано е.
— Но в селото няма друг престъпник! — оплака се Били.
— Нищо повече не мога да направя — каза кметът.
Били стисна устни.
— В книгата се говори за превантивната дейност на полицията. Длъжен съм да предотвратявам престъпленията.
Кметът вдигна нагоре ръце и ги отпусна безпомощно.
— Били, не разбираш ли? Селото ни има нужда от престъпления. Ти също трябва да помогнеш за това.
Били сви рамене.
— Добре, кмете. Просто се опитвах да си върша работата. — Тръгна да си ходи, но рязко се обърна и каза на Том: — Ще те пипна! Нищо няма да спечелиш от престъпленията си!
Отиде си.
— Прекалено амбициозен е, Том — успокои го кметът. — Не му обръщай внимание. Хайде, открадни нещо. Свърши си работата.
Том започна да отстъпва към зелената гора край селото.
— Какво има, Том? — попита го кметът разтревожено.
— Вече не съм в настроение — отвърна Том. — Може би утре вечер…
— Не, не! — настоя кметът. — Още сега! Не можеш да отлагаш безкрайно. Хайде, ние ще ти помогнем.
— Разбира се — отзова се Макс Тъкача. — Открадни ризата, Том. Тъкмо ти е по мярка.
— Какво ще кажеш за тази хубава кана, Том?
— Вземи си малко ядки от моите!
Том огледа сергиите. Когато посегна да вземе ризата на Макс, от колана му падна ножът. Хората заклатиха съчувствено глави.
Том го вдигна и си даде сметка, че го вземат за мекушав. Грабна бързо ризата и я мушна в чувала. Тълпата изръкопляска. Том се усмихна и се почувства малко по-добре.
— Струва ми се, че се научавам.
— Разбира се.
— Знаехме си, че ще се справиш.
— Вземи още нещо, момче!
Тръгна през пазара и си взе парче въже, шепа ядки и една сламена шапка.
— Мисля, че е достатъчно — каза той на кмета.
— Засега стига — съгласи се кметът. — Но това не се брои. Хората сами ти дадоха тези неща. Трябва да се упражняваш повече, струва ми се.
— Ох! — изпъшка Том разочаровано.