— Но иначе те бива. Следващия път ще ти е по-лесно.
— Сигурно.
— И не забравяй убийството.
— Наистина ли трябва? — попита Том.
— Ще ми се да не трябваше — поклати глава кметът. — Но колонията ни е тук от двеста години и не е имало нито едно убийство. Нито едно! Според сведенията, всички други колонии са имали много.
— Значи наистина ще трябва да го направя — каза Том. — Ще се постарая.
Тръгна към къщата си, а тълпата го изпрати с шумни овации.
След като се прибра у дома Том запали маслената лампа и си приготви вечеря. Нахрани се и се настани на голямото си кресло. Не беше доволен от себе си. Не се бе справил с краденето както трябва. Цял ден се бе тревожил и колебал. Хората буквално му напъхаха нещата в ръцете, за да може да ги вземе.
Що за крадене беше това?
Нямаше никакво оправдание. Краденето и убиването бяха като всяка друга работа. Нямаше право да се проваля само защото не вижда смисъл или защото досега не се е занимавал с това.
Отиде до вратата. Нощта беше прекрасна, осветена от няколко близки гигантски звезди. На пазара вече нямаше никой, лампите в прозорците гаснеха една по една.
Тъкмо време за кражба!
Мисълта го развълнува. Почувства се горд със себе си. Ето така действаха истинските престъпници, така трябваше да прави и той — да дебне късно през нощта.
Бързо взе оръжията си, изпразни торбата с плячката и излезе.
Гаснеха и последните прозорци. Том тръгна безшумно през селото. Стигна до къщата на Роджър Водоносеца. Големият Роджър бе оставил лопатата си подпряна на стената. Том я взе. Малко по-нататък видя каната за вода на Тъкача — както обикновено стоеше пред входната врата. Взе и нея. По пътя към къщи видя малко дървено конче, забравено от някое дете. Взе и него.
Когато се прибра с плячката, почувства, че го обзема приятно вълнение. Реши да направи още една обиколка.
Този път се върна с бронзовата табелка от къщата на кмета, с най-хубавия трион на Марв Дърводелеца и със сърпа на Джед Фермера.
— Не е лошо — каза си. Справяше се отлично. След още една обиколка, можеше да си почине.
Този път намери чука и длетото на Рон Каменаря и една плетена кошница в двора на Готвача. Канеше се да задигне греблото на Джеф Шунката, когато чу тихо шумолене.
Залепи се до стената и зачака.
Появи се Били Бояджията. Промъкваше се тихо, а значката му блестеше на звездната светлина. В едната си ръка носеше къса дебела бухалка, а в другата — чифт саморъчно направени белезници. Лицето му беше заплашително, като лице на човек, заклел се да се бори с престъпността. Нищо че не беше съвсем наясно какво е това.
Том стаи дъх, докато Били мина на десетина метра от него, после тихо тръгна към къщи.
Торбата издрънча.
— Кой е там? — извика Били. Никой не отговори и той се върна, за да огледа сенките. Том отново се залепи за стената. Беше сигурен, че Били няма да го види — имаше слаби очи заради изпаренията от боите, с които работеше. Всички бояджии имаха слаби очи. Това бе една от причините почти винаги да са в лошо настроение.
— Том, ти ли си? — попита Били дружелюбно. Том понечи да се обади, но видя, че Били е вдигнал бухалката над главата си. Стаи дъх.
— Ще те хвана! — извика Били.
— Добре де, хвани го утре сутринта! — изръмжа гневно Джеф Шунката от прозореца на спалнята си. — Някои хора се опитват да спят.
Били се отдалечи. Когато изчезна от погледа му, Том се прибра бързо у дома и изсипа чувала на пода. Разгледа плячката си с гордост. Изпълваше го с чувството за добре свършена работа.
След като изпи чаша вода, се унесе в дълбок спокоен сън, без сънища.
На следващата сутрин Том отиде да провери как напредва работата по малкото червено училище. Момчетата на Дърводелеца се бяха заловили здраво за работа, помагаха им и няколко съселяни.
— Как е? — подвикна им Том весело.
— Добре — отговори Марв. — Щеше да е по-добре обаче, ако трионът ми беше тук.
— Трионът? — повтори Том учудено.
След миг си спомни, че през нощта го бе откраднал. Тогава не бе помислил, че може да потрябва на някого. Трионът и другите вещи просто бяха неща за крадене. И през ум не му беше минало, че някой може да има нужда от тях.
— Мислиш ли, че бих могъл да използвам триона си известно време? — попита Марв. — Час-два най-много.
— Не съм сигурен — отговори Том и се намръщи. — Откраднат е законно.
— Разбира се. Но ако ми го дадеш назаем за малко…
— Ще трябва да ми го върнеш.
— Естествено че ще ти го върна — отговори Марв възмутено. — Не мога да задържа нищо, което е откраднато законно.
— У дома е, заедно с останалите неща.