— Страшно му се иска да се отличи — обясни кметът. — Не му обръщай внимание, Том. Продължавай спокойно, открадни нещо. Трябва да приключим с това.
Без да отговаря, Том се отправи към зелената гора край селото, като си пробиваше път през тълпата.
— Къде отиваш? — разтревожено попита кметът.
— Ами… днес нямам настроение за кражби — отвърна Том. — Може би утре вечер…
— Не, Том, сега — настояваше кметът. — Не бива да отлагаме тая работа до безкрай. Започвай, ние ще ти помогнем.
— Разбира се, че ще помогнем — обади се Макс Тъкача. — Открадни тая риза, Том! И без това ти е в ръката.
— Виж, Том, тука има хубави кани за вода!
— Погледни само колко орехи имам!
Той огледа сергиите. Когато посегна за да прибере ризата на Тъкача, ножът му се изхлузи от пояса и падна на земята. От тълпата се дочу съчувствено хихикане.
Изчервявайки се, Том постави ножа на мястото му. После протегна ръка, грабна ризата и я натъпка в торбата си. Зад него се разнесоха одобрителни възгласи.
Като че камък падна от сърцето му и той неловко се усмихна:
— Мисля, че лека-полека ще свикна с тази работа.
— И още как!
— Знаехме, че ще се справиш!
— Хайде, приятел, открадни още нещо!
Том премина по пазара и открадна няколко въженца, кошничка с орехи и плетена шапка от трева.
— Според мен за днес стига — обърна се той към кмета.
— О’кей — съгласи се кметът. — Но това, както сам разбираш, не се брои — хората сами ти даваха нещата. Считай го за тренировка.
— О-о, не! — разочаровано промълви Том.
— Вече знаеш как се прави и следващия път ще ти бъде по-лесно.
— Може би.
— И гледай да не забравиш за убийството.
— Това наистина ли е необходимо? — попита Том.
— За съжаление, да — отвърна кмета. — Какво да се прави, колонията съществува вече повече от двеста години, а не сме извършили нито едно убийство. Нито едно! А ако вярваме на летописите, на всички останали колонии хората се убиват, даже и да нямат основателна причина за това.
— Добре де, ще се постарая — съгласи се Том.
Той си тръгна. Тълпата го изпрати с одобрителни възгласи.
Вкъщи Том запали фитила на лампата и си приготви вечеря. След като похапна, той дълго седя в дълбокото кресло. Беше недоволен от себе си. Не сполучи с първата си кражба. През целия ден го измъчваха тревоги и колебания. Наложи се хората едва ли не насила да му бутат в ръцете своите вещи, докато в края на краищата се реши да ги открадне.
Какъв крадец е той тогава?! И какво може да каже за свое оправдание?
Вярно, той никога не се е занимавал с такава работа, не може да свикне с нея и не вижда смисъл от извършването на престъпления. Но това не е причина, заради която да опропасти възложената му задача.
Том тръгна към вратата. Беше прекрасна, ясна нощ. Близо дузина близки звезди-гиганти блестяха ослепително в небето. Пазарният площад пак беше опустял. В къщите запалиха светлините.
Точно сега е време за кражби!
При тази мисъл по гърба му премина тръпка. Направо изпитваше гордост. Ето как се раждат престъпни идеи! Точно така трябва да стават кражбите — тихомълком, под прикритието на тъмнината.
Том набързо провери оръжието си, изсипа награбеното на пода и излезе.
Последните газови фенери по улиците бяха угасени. Том безшумно се прокрадна през селото. Приближи къщата на Роджър Превозвача. Големият Роджър беше оставил лопатата си отвън, подпряна на стената. Том я взе. Мина през още няколко къщи. Делвата за вода, собственост на мисис Тъкачката, стоеше на мястото си пред вратата. Том прибра и нея. По пътя към къщи му попадна малко дървено канче, забравено от някое дете на улицата. То също сподели съдбата на лопатата и делвата.
Том благополучно се прибра. Беше приятно развълнуван и реши да направи още един набег.
Този път се върна с бронзова табелка, свалена от къщата на кмета, с най-хубавата пила на Марви Дърводелеца и със сърпа на Джъд Фермера.
— Бива — каза си Том. Още един улов и можеше да счита, че нощта не е загубена.
Под навеса на Рон Каменоделеца се намериха чук и длето, а зад къщата на Алис Готвачката си хареса плетен стол. Тъкмо се канеше да отмъкне греблото на Джеф Хмела, когато чу някакъв лек шум. Той се притисна до стената.
Били Бояджията тихичко се прокрадваше по улицата. Металната му значка пробляскваше на светлината на звездите. В едната си ръка държеше къса тежка тояга, а в другата — чифт саморъчно направени белезници. Лицето му изглеждаше зловещо в нощния полумрак. На него беше изписана твърда решимост на всяка цена да изкорени престъпността, каквото и да означаваше тази дума.