Гордън Диксън
Разрушителят на светове
„Разрушителят на светове“ се посвещава на двама стари приятели, които споделиха с мен последните петдесет години на двадесети век — Марвин и Джин Ларсън.
Авторът изказва благодарност на професор О. Дж. Харви от Университета в Колорадо, САЩ. Основните теми, споменати в психологическото развитие на Блейс Аренс, се базират върху теорията за различните религии, публикувана за първи път от професор Харви, Дейвид Хънт и Хари Шрьодер през 1961 година и доразвита впоследствие от професор Харви, студентите и колегите му през следващите няколко години. Появата на тази теория по времето, когато тъкмо разработвах научния модел, който трябваше да свърже концепцията ми за детството на Блейс Аренс с ролята, която му бях отредил по-късно, беше едно от най-щастливите събития в живота ми. Именно тези неща правят кариерата ми на писател толкова привлекателна.
Какво точно искаше Блейс от живота?
Той се замисли върху не многото дни, месеци и години, които вероятно му предстоеше да живее на този свят. Да предположим, че го очакваха най-много сто и двадесет години активен и ползотворен живот. Та това беше само една капка в океана на времето, и от историята на човечеството!
А Блейс не искаше да бъде само капка… Цялата му същност бурно протестираше и се съпротивляваше срещу идеята, че ей така просто може да се живее и после да умре, без да остави някаква диря след себе си, без да повлияе върху съдбата на другите хора… Със сигурност природата го беше надарила много по-щедро от милиони други…
Той се опита да си представи човечеството. То беше излетяло от своя дом и се бе пръснало на петнадесет други планети. Но хората не се бяха променили много, откакто се бяха научили да мислят.
Може би, той щеше да им помогне да развият способностите си, да се изкачат, макар и само с едно стъпало по-нагоре, към своето съвършенство.
И точно тогава, докато тази мисъл още витаеше из ума му, той прозря — беше намерил това, което търсеше — беше намерил предназначението си и своето място в живота!
Глава 1
Жената разресваше косите си, седнала пред овалното огледало и си шепнеше нещо тихичко. Тя си припомняше комплиментите, с които бе обсипвана по време на последната си среща. Прозрачният кафеникав гребен леко се плъзгаше по блестящите кичури на дългите й кестеняви коси, а изящните разголени рамене аристократично бледнееха. Макар и не особено необходим за момента, на жената й харесваше да спазва този малък ритуал, след като прегръщалият я доскоро мъж си бе тръгнал. От нея леко се носеше мирисът на парфюм — аромат, толкова нежен, като че ли нейният собствен…
Зад нея стоеше и внимателно я гледаше момче. То се вслушваше в мърморенето на жената, като че ли очакващо да чуе нещо специално, една особена фраза. Знаеше, че ще я чуе съвсем скоро, защото жената я насаждаше у всичките си любовници, и то така, че те дори не се досещаха. Момчето беше високо и стройно за единайсетте си години. Финото му лице поразяваше с една почти неестествена правилност на чертите. То удивително много приличаше на жената, която сега седеше пред огледалото.
И ето я накрая и дългоочакваната фраза. Независимо от цялото си старание, момчето не успя да се овладее…
— Колко си прекрасна — каза жената на отражението си, — никога не съм срещал по-красива от теб…
— Но ние с теб знаем, че това не е вярно, нали мамо? — В гласа на момчето отчетливо се долавяше решителност.
Жената млъкна и се завъртя към него. Зелените й очи направо го пронизваха. Пръстите, стиснали гребена като оръжие, побеляха от усилието. Тя изобщо не предполагаше — а той разчиташе точно на това, — че синът й може да се окаже толкова близко до нея в този момент. Няколко дълги секунди момчето гледаше майка си, чието импулсивно решение да го убие, все още се мяркаше в погледа й. Да го убие — заради прекалената, дори по нейните мерки — жестокост на думите му. Това беше най-силното му оръжие, с което разполагаше в борбата срещу нея, силно именно защото казваше истината. Служейки си умело с грима, жената се стремеше да изглежда привлекателна — даже нещо повече. Но тя не беше красавица. А точно това беше най-голямото й желание. През цялото време й се налагаше да използва великолепния си мозък, за да научи избраниците си да й повтарят като папагали тези думи в съответните интимни моменти.
Именно липсата на красота, а не нещо друго, беше прекалено непоносимо за нея, и даже цялата мощ на разума и волята й не би могла да й помогне. А ето днес дори единадесетгодишния Блейс отново й напомняше за това. Острият гребен в треперещата й ръка бавно се придвижваше към лицето му.