Действително, слуховата памет на Блейс не отстъпваше на зрителната. Когато приключи с цитирането на речта на Маккей и слезе от катедрата, в църквата още дълго време цареше мъртва тишина. А след това се понесоха гласове, възхваляващи Маккей и Блейс.
— Паметта ви е същински Божи дар — възхитено произнесе Годсарм, когато двамата с Блейс се озоваха зад преградата и Блейс пристъпи повторно към обреда на измиването. Но този път никой не се осмели да се приближи към него. В края на изказването му членовете на общността гледаха Блейс с благоговение и трепет.
— Да. — И Блейс отново прибягна до неуверения глас, с който говореше, преди да се качи на амвона, — аз съм безкрайно благодарен на Бога за милостта, с която ме е дарил.
— Братко Блейс — разсъдително отбеляза Годсарм, — аз мисля, че едва ли е угодно Богу да оставате тук, в тази малка община, докато през това време Нашият Велик Учител може да ви намери много по-добро приложение. Затова, ако сте съгласен, ще ви дам препоръчително писмо до него, в което ще му разкажа как сте се представили тук. Мисля, че Учителят непременно ще вземе решение, угодно на Господа, Бога наш.
Блейс го погледна и рече:
— Благодаря ви.
След двадесетина минути той напусна църквата и забърза, но не към посочения му от Годсарм хотел, където се намираше щабквартирата на Маккей, а реши първо да се помотае малко по улиците, в случай, че някой го следи. След това използва гривната, извика си кола и се отправи към собствения си апартамент.
Там акуратно отвори плика, извади писмото и се запозна със съдържанието му.
От Самюъл Годсарм, тридесет и втора община на църквата „Въстани!“
„Скъпи Учителю!
Изпращам при вас един от нашите нови членове, на име Блейс Маклийн, а вие с великата си мъдрост ще му намерите много по-добро приложение, отколкото бихме направили това ние в нашата малка и бедна енория.
Той притежава прекрасна памет и е наясно с тежката работа в една ферма — работил е в бащината си. Неговата сила и памет ще ви бъдат от полза. Ако това не стане, върнете го обратно при нас.
Отправям молитва към Господа, който е водач на всички нас.
Блейс отново запечата писмото и го прибра в шкафчето до кревата си. После дълго мисли, а накрая се обърна към телефона и натисна копчето.
Екранът светна. Блейс видя приветливото лице на младеж, почти юноша с акуратно сресани назад тъмни коси. За една толкова отговорна работа, като оператор на справочна служба той изглеждаше твърде млад.
— На вашите услуги — рече онзи.
— На вашия дисплей появява ли се моя адрес? Или само номерът ми? — поинтересува се Блейс.
— Не, и адреса го има — отговори оператора.
— Тогава бихте ли могли да ми съобщите номера на най-близкия до мен колеж? А също и на спортния му факултет.
— Изчакайте малко — каза операторът.
Екранът за секунда потъмня, а после върху него се изписа осемцифрен номер. През това време отново се разнесе гласа на оператора:
— Ето номера, който искахте. Желаете ли да ви свържа?
— Да, ако това не ви затруднява — съгласи се Блейс.
Екранът отново потъмня и се чу слабо звънене. След известно време той отново оживя и Блейс видя лицето на побеляла жена на около петдесет или шестдесет години.
— Спортният факултет — каза тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Добър ден — отговори Блейс. — Бих искал да поговоря с вашия треньор по ръкопашен бой.
— Добре, веднага ще проверя. — И тя се скри от екрана за няколко секунди. — Мога да ви свържа с професор Антония Лю. Да прехвърля ли разговора към нейния кабинет?
— Ако обичате — съгласи се Блейс.
Млад мъж се появи на екрана на мястото на жената.
— Кабинетът на професор Лю — изрече той. — Какво желаете, моля?
— Казвам се Блейс Аренс. Ако е възможно, бих искал да поговоря с професора.