— Едно огромно благодаря за това, че ми позволихте да дойда тук.
— Няма за какво. — Антония му протегна ръка и той я стисна. — Трябва да отбележа, че съумяхте да разпалите любопитството ми.
— Може би някой ден ще мога да го удовлетворя…
Ръката й беше топла, много приятна на пипане и той усети, че иска да я държи още много, много време. Но тутакси си спомни за целта си, а също и за това, че трябва да страни от хората, за да остане безпристрастен и обективен. Досега никога не бе срещал жена, която да иска да види още веднъж. А сега пред него стоеше именно такава жена. Но това криеше твърде много опасности.
— … въпреки че — добави Блейс с известно закъснение, — се страхувам, че обстоятелствата едва ли ще ми го позволят.
Те се усмихнаха един на друг, а ръцете им се пуснаха. Той побърза да излезе.
Глава 33
Блейс даде инструкции на автопилота в колата да го закара до офиса. Там той изгуби почти половин час, за да прегледа съобщенията от другите планети, получени по време на отсъствието му, но вести от Дахно и Земята все още нямаше. Затова пък всеки от вицепрезидентите, които беше посетил, бе счел за свой дълг да му изпрати доклад.
Почти с едни и същи изрази те му съобщаваха за нарасналия брой на членовете във филиалите им, а също и за разширяване на кръга от възможностите им, вследствие на това.
Блейс с удовлетворение отбеляза, че новите попълнения в редиците на Другите са основно от хора, които не надхвърляха четиридесетте. Обикновено бе много по-трудно да бъдат убедени по-зрелите от тях да изберат нов житейски път. Може би щеше да дойде време, когато щяха да привлекат и тях, но това щеше да стане едва тогава, когато успеят да установят достатъчно твърд контрол над повечето от световете.
А що се касаеше до вицепрезидентите, те се оказаха достатъчно честолюбиви — както и предполагаше Блейс. Той им бе показал един реален път към властта, и независимо от непредсказуемостта му в бъдеще, някои от тях вече бяха започнали да се катерят нагоре, към целта си.
Блейс подготви закодирани съобщения до всеки от ръководителите, информирайки ги за предстоящата среща. Къде именно щеше да се състои тя — щяха да ги известят своевременно и тогава те веднага трябваше да тръгнат натам. Освен това, той се постара да ги поощри и въодушеви да продължат със започнатото.
Вече се смрачаваше, когато Блейс приключи с работата си в офиса и се отправи към вкъщи.
Там си приготви лека вечеря, а после реши да даде почивка на ума си и потъна във вълшебния свят на старинните книги от колекцията си, прелиствайки с наслаждение страниците им. Когато в крайна сметка си легна, той установи, че отново мисли за Антония Лю, и веднага се постара да я изхвърли от ума си. Опита се отново да се върне към мечтата, за самия себе си, намиращ се някъде във Вселената — неизразимо самотен и наблюдаващ отстрани другите светове и човечеството.
В тези мечти се криеше някакво студено очарование. То го отвеждаше далеч от суетата на света и му напомняше за всяка една от отлитащите минути от тленния му живот — не трябваше да пропилее напразно нито една от тях. Накрая Блейс потъна в дълбок сън, в който нямаше цветни сънища.
Като се събуди на сутринта, той закуси и се облече почти по същия начин, както при предишното си посещение в църквата, въпреки че сега дрехите му бяха малко по-хубави, а обувките — не толкова стари. Независимо от почтената им възраст си личеше, че от време на време се полагаха грижи за тях. Впечатлението, което сега правеше Блейс, беше на човек, който все още се грижеше за външния си вид, доколкото можеше.
Той освободи колата няколко квартала преди хотела, в който се намираше щабквартирата на Даръл Маккей и организацията му, и извървя пеша останалата част от пътя.
Портиерът при входа на хотела го изгледа подозрително, но все пак го пусна вътре. Във фоайето Блейс веднага забеляза двама мъже в градски дрехи, но със здравия тен на хора, прекарали по-голямата част от живота си на село. Те седяха в кресла недалече от входа и когато минаваше покрай тях, бдителните им погледи не го пропуснаха.
Блейс отиде на рецепцията, показа писмото от Самюъл Годсарм и обясни целта на посещението си.
Администраторът му предложи да седне някъде и да почака. След известно време му връчиха бланка за регистрация. Блейс я попълни от името на Блейс Маклийн, обявявайки Хенри за свой баща, а Уил и Джошуа — за свои братя. Мина един час, докато администраторът го извика, взе попълнената бланка и му връчи значка и един ключ.
— Ключът е за специалния асансьор — предупреди го той. — Качете се с него на най-горния етаж и покажете значката на този, който ще ви чака там.