— Достатъчно. Определено имате подготовка. Дали не бихте ми разказали къде сте я получили?
— О, когато живеех във фермата, имахме един съсед, който можеше да набие всеки без никакви проблеми — започна Блейс, — а ако някой му станеше симпатичен, понякога му показваше някоя и друга хватка. На мен ми провървя — бях от тези, които харесваше.
— Хващам се на бас — неочаквано се усмихна Хау, — че това е пълна измислица. Но щом вие държите на нея, и аз ще я приема.
Хау се обърна към Борис:
— Това, което видях, ми е достатъчно. Предайте на Великия Учител, че този е най-добрият от всички, които ми е пращал досега.
Борис кимна, а Блейс си помисли — дали не му се беше сторило или Борис наистина се беше вкиснал? После те се запътиха към вратата.
— Заповядайте, когато пожелаете, Блейс Маклийн — викна след тях Хау. Блейс се обърна и кимна с глава.
Борис отново го заведе до офиса на Маккей и почука на вратата, казвайки името си. Този път един непознат глас им каза да изчакат десетина минути, а после отново да почукат. Те отидоха да изчакат в гостната. Борис посочи на Блейс едно от креслата, а самият той се настани срещу него.
Така изминаха десет мълчаливи минути, след което Борис стана, кимна на Блейс да го последва и отново се приближи към вратата на офиса. Този път им отвориха и те влязоха вътре. Освен Маккей в стаята нямаше никой друг. Борис се приближи към масата и остави навитата на руло бланка с доклада на Тремунде.
— Джими Хау помоли да ви предам, че този човек е най-добрият от всички, които сте му изпращали досега.
— Брей! Наистина ли? — промърмори Маккей. Той беше зает да чете изпратеният му отчет. — Както виждам, и със стрелбата всичко е наред. — Той погледна към Блейс. — Мисля да опитаме още нещо. А вие, Борис, отдръпнете се. — Той връчи на Блейс лист хартия, на който бяха написани колонка от числа, а най-отдолу стоеше сумата им.
— Я хвърлете един поглед.
Блейс го направи.
— А сега ми го върнете. — Маккей си взе листа, поднесе го към очите си, а после погледна Блейс.
— А сега се опитайте да повторите на глас числата в реда, в който бяха написани, а накрая ми кажете каква беше сумата им.
Това не представляваше проблем за Блейс. Но предвид това, което искаше да постигне, беше по-добре да се провали на това изпитание.
— Първото число в колонката — бавно започна той, — е четиридесет и девет цяло и двадесет стотни, второто — тринадесет, нула нула, следващото — осемдесет и седем, осемдесет и четири, после…
Той се поколеба.
— … следващото — и отново се поколеба, — е осемдесет и седем, осемдесет и четири — не, това вече го казах, Велики Учителю. А после следва… следва… — Той се спря и безпомощно погледна Маккей. — Простете ми, Велики Учителю, не си спомням.
— Интересно, откъде му е хрумнало на Самюъл, че имате превъзходна памет?
— Мисля — плахо промълви Блейс, — че го е направил, защото аз цитирах вашата огнена реч, дума по дума пред енориашите в църквата.
— Но с цифрите не се получава, а? — втренчи се в него Маккей.
— Аз помня само това, което ми казва Господ да помня, и това става от само себе си, тъй като той ме напътства — отвърна Блейс. — Иначе паметта ми си е съвсем нормална.
— Я виж ти? — замисли се Маккей. — Чели ли сте Библията?
— Разбира се, Велики Учителю.
— Цялата ли?
— О, да, цялата.
— Предполагам, че Господ със сигурност ви е заръчал да я запомните, нали така?
— Но да, естествено.
— Много добре. — И Маккей се облегна в креслото си. — Започнете с Първата книга на Царствата и продължете, докато не ви кажа да спрете.
— Да, Велики Учителю. — Блейс се стегна, точно като актьор секунди преди да излезе на сцената, и като се опитваше да изглежда въодушевен, заговори с приповдигнат, напевен глас:
„Имаше един човек от Раматаим-софим, от Ефремовата хълмиста земя, на име Елкан, син Ероамов, син на Илия, син на Тоуев, син на Суф Ефратеца.
Той имаше две жени: името на едната бе Анна, а името на другата Фенина. И Фенина имаше деца, а Анна нямаше деца.
Тоя човек напускаше града си всяка година, за да се поклони и да принесе жертва на Господа в Сил, дето двамата Илиеви синове, Офний и Финеес, бяха свещеници пред Господа…“.