— Аз ще го взема, Чарли — предложи мъж на около четиридесет, стоящ вляво от Блейс. Той изглеждаше леко подпухнал, но пълното му лице беше обветрено и добро.
— В конкретния случай по-добре да са двама. Още някой, моля?
— Аз също съм навит, Чарли — разнесе се глас някъде отзад.
Блейс не видя кой го каза.
— Тогава вие тримата можете да тръгвате вече — каза Чарли. — А сега да се заемем и с другите двама новобранци…
Този, който стоеше вляво от Блейс, вече беше станал и му кимна да го последва към изхода.
— Не чух добре името ви — обърна се Блейс към първия кандидат за негов наставник, докато се придвижваха по коридора. — Къде отиваме?
— В оръжейната — кратко поясни наставникът му. — А аз се казвам… — и той косо изгледа Блейс и се усмихна — Сам Чжен, но накратко — просто Сам.
Блейс се обърна, но зад тях нямаше никого.
— А как се казва вторият ми наставник? — поинтересува се той.
— Той сам ще ви се представи, когато се срещнете — отговори Сам. Сега той гледаше право пред себе си.
— Мислех, че сега ще бъде с нас — каза Блейс.
— Ще бъде.
След този толкова обезсърчаващ отговор Сам го заведе до оръжейната, където им дадоха „бракониерски“ иглови пушки. Те също се разглобяваха на две части, но всяка от тях беше така срязана, че крайния резултат беше пушка с доста по-малки от обичайните размери. Тези части съвсем спокойно се побираха в двата тесни вертикални джоба, пришити отвътре към куртките. Сам си имаше такива, а на Блейс веднага дадоха същите, като неговите дрехи.
Те излязоха от хотела на улицата и като пресякоха четири квартала, се отправиха към стар, очукан, сив на цвят оувъркар. Сам отвори вратата и седна на мястото на шофьора, показвайки на Блейс съседното място. Когато вратите се затвориха и колата се вдигна над паважа, Сам я подкара по улиците в посока към околностите на града.
За учудване на Блейс, тренировката започна веднага, щом стигнаха до някакво запустяло място. Той и Сам започнаха да се прокрадват пълзешката към някакви несъществуващи цели, придържайки вече сглобените си пушки под мишница. Каменистата почва драскаше лактите и ръцете им. Блейс скоро почувства, че ръцете и краката му се уморяват от непривичните за тях движения. Независимо от всичко те се занимаваха с това близо два часа, докато изведнъж Сам не се надигна. Блейс последва примера му.
— Защо спряхме? — попита Блейс.
— Забелязаха ни — рече с отпаднал глас Сам.
Блейс се огледа. Наоколо, както и преди два часа, не се виждаше никой. При все това Сам унило се помъкна към оувъркара. Изглежда вторият „наставник“ ги наблюдаваше и трябваше да докладва за резултатите.
Те се върнаха в града и решиха да закусят заедно. Сам го питаше това-онова, интересуваше се най-вече от живота на Блейс във фермата и от баща му, Хенри.
На свой ред Блейс се опита да изкопчи подробности за живота на Сам, но онзи ясно даде да се разбере, че изобщо не възнамерява да говори за това. Но от време на време му даваше съвети, които поразяваха Блейс с практичността си.
— Гледай краката им — изведнъж, без всякаква причина рече Сам, след като бяха прекарали близо час в кафенето, — гледай ги в краката.
— В краката ли? — не разбра Блейс, инстинктивно хвърляйки поглед върху краката на няколкото пешеходци. — А защо?
— Да предположим, че трябва да открием хора, които се канят да убият Великия Учител — започна да обяснява Сам. — Те се стараят да изглеждат и да се движат така, че да не предизвикват и най-малкото подозрение, а после се събират на групи или се разпръсват по местата, определени за нападението. Ние трябва своевременно да можем да ги разпознаем и да ги проследим. — Той погледна към Блейс. — И това, което обикновено наблюдаваме, са краката. Вгледай се внимателно — продължи той. — Нито мъжът, нито жената не могат да променят кой знае колко походката си. Походката на военния се различава от походката на цивилния. Също така гражданите ходят много по-различно от селяните, а дори не го забелязват. Наблюдавай ги. След известно време сам ще започнеш да откриваш необичайното в една походка.
— А вие самият забелязвате ли тези различия? — попита Блейс.
— Да — каза Сам, държейки чашата пред себе си и гледайки улицата. — След една-две войни това става навик. Виждаш ли онзи пълния, нисък човек с розовото сако?
— Да — отвърна Блейс.
— Той бяга от нещо. От нещо или някой — не знам точно. Може би от някой човек или просто от нещо в собствената си глава, но цялото му тяло издава стремежа му да избяга. Погледни как изнася крака си напред, все едно се кани да направи голяма крачка, а после се сепва и пуска крака, стараейки се да внуши, че изобщо не бърза за никъде. Понаблюдавай го.