Блейс погледна помощниците си. Те изобщо не си приличаха, дори и лицата им бяха различни — от почти кръгло до продълговато. Но независимо от това не можеше да се отърве от усещането, че те са като близнаци, с еднаква външност.
— Това е — рече Блейс. — А сега, ако имате въпроси — питайте.
Той чакаше. Но никой от тях не попита нищо.
— Ами добре, прекрасно. Значи въпроси няма. Повтарям: запомнете — вие сте длъжни да стоите в храстите и да не се показвате, докато не ме видите да излизам на двора. Това се отнася и за тебе. И така, напред.
Той се обърна и с облекчение изхвърли от главата си необходимостта да се грижи за тези петимата. Сега оставаше само един човек, с който трябваше да се съобразява, и това бе самият той. За разлика от Кучетата той дори не беше въоръжен. На всяка планета съществуваха доста сурови закони против всеки опит да бъде вкарано оръжие от другаде. Всеки, когото хванеха, биваше незабавно депортиран.
Обаче Дахно все пак беше изкопал отнякъде пет импулсни пистолета за Кучетата. Той не му каза откъде ги е намерил, но Блейс не се и интересуваше. Ако зависеше от него, или Кучетата изобщо нямаше да носят оръжие, или то щеше да е имитация, или пък, в краен случай, нямаше да е заредено. Блейс искаше да превземе къщата, без да причинява вреда никому.
След като Кучетата безшумно изчезнаха между дърветата, той се отправи към задната страна на къщата. Щом я заобиколи, Блейс надзърна през прозореца, намиращ се непосредствено до вратата и се убеди, че там няма никой. Тогава той предпазливо завъртя дръжката и отвори вратата, стараейки се да вдига колкото се може по-малко шум.
Озова се в антрето.
Зад една полуотворена врата се виждаше началото на коридор, водещ надясно към кухнята, а вляво имаше няколко затворени врати, зад които навярно имаше спални или нещо друго. Блейс тихо се придвижи към кухнята, увери се, че там също няма никой и бързо я прекоси, за да стигне до трапезарията. Мина и през нея и се озова в голям хол. Като продължи по-нататък, той влезе в стая, която изглежда беше библиотека. Най-удивителното нещо в нея бяха наредените по рафтовете старинни, изкусно подвързани томове със страници от истинска хартия.
Блейс не се сдържа и хвърли поглед по рафтовете. Ако разполагаше с време и възможност, със сигурност не би излязъл оттук, докато не прочетеше всичко от кора до кора.
Движейки се покрай рафтове, изпълнени с безброй томчета класика, в крайна сметка той стигна до прозорец, който гледаше към дворчето. На рафтовете до прозореца имаше сборници с поезия. На масата лежеше дебела книга с кафява кожена подвързия, в която беше отбелязано нещо. От чисто любопитство Блейс отвори на същото място.
Беше антология от стиховете на Алфред Нойс, английски поет, живял през деветнадесети век. Той не беше особено популярен сред съвременниците си и едва през двадесет и първи век бе получил признание — но като художник. Кафявият кожен показалец се намираше между страниците на поемата в стихове „Робин Худ“, където Оберон, кралят на елфите разказва как веднъж Робин Худ е спасил един от поданиците му.
Блейс тъкмо се канеше да остави книгата на мястото й, когато погледна през прозореца и изведнъж видя двама старци. Единият от тях, със сини одежди, беше доста грохнал, а другия изглеждаше доста як за възрастта си.
Блейс веднага разпозна екзотика в първия от тях, а за втория реши, че няма кой друг да е, освен дорсаеца. Значи, това бяха двама от тримата учители на момчето. Блейс се притисна по-близо отстрани на прозореца, така нямаше да го видят, а той щеше да чуе за какво си говорят.
Глава 39
— Не знам — каза екзотикът. Той извади от джоба си нещо като кубче с размери два на два дюйма и го показа на събеседника си. — Просто получих ей това предупреждение.
— Пак ли вашите екзотически фокуси — промърмори дорсаецът. — Ще ида да предупредя Авдий.
— Страхувам се, че вече е късно. — Екзотикът протегна тънката си, сбръчкана ръка и спря спътника си. — Всеки момент ще започнат да ни наблюдават. Затова колкото по-малко си личи, че се опасяваме от нещо, толкова повече шанс ще има Хал да изчезне оттук.
Дорсаецът мълчаливо се огледа наоколо, а после екзотикът му каза нещо толкова тихо, че Блейс не успя да го чуе.
— Той ще остане — унило произнесе дорсаеца. — Вече не е момче, а мъж.
— Мъж? На шестнадесет години? — учуди се екзотика. — И вече мъж?