— Нормален мъж — измърмори дорсаеца. — А кой би могъл да ни заплашва тук? Или може би какво?
— Не знам — сви рамене екзотика. — Устройството сигнализира само при рязко повишаване в нивото на онтогенетичната енергия, придвижваща се към нас. Вие трябва да помните какво съм ви казвал за изчисленията си относно момчето. Те показаха, че вероятността жизненият му път да пресече пика на напрежението в съществуващите исторически сили, преди момчето да навърши седемнадесет, е доста голяма.
Блейс трепна, щом чу „исторически сили“. Именно историческите сили бяха нещото, което обсебваше ума му от доста време. Той винаги бе смятал, че неговото тълкуване и разбиране за ролята на тези сили е нещо строго лично и присъщо единствено и само на него. Наистина, той знаеше за съществуването на забележителната междузвездна информационна служба на екзотиците, но мислеше, че тя отдавна не е това, което е била едно време. Тогава откъде можеха екзотиците да знаят за историческите сили, след като самият той разбра за съществуването им единствено от намерените в различни книги откъслечни сведения за това?
Блейс отново се опита да се съсредоточи върху разговора от другата страна на прозореца. Беше се замислил и изтърва част от него.
— Не се самозалъгвайте! — отговори екзотика с неочаквано рязък, несвойствен за него тон. — Съвсем скоро тук или ще се появят някакви хора, или ще се случат разни неща — именно това показва повишаването на налягането. Точно по същия начин внезапното спадане на атмосферното налягане е признак за наближаващ ураган. Възможно е… — Той млъкна.
Дорсаецът се огледа.
— Какво видя?
— Мисля, че това са Другите — тихо рече дорсаецът.
Все едно ток удари Блейс. По принцип Дахно не криеше името на организацията, но и не го рекламираше насам-натам. Откъде можеше дорсаецът да го знае — въобще какво още знаеше?
— Защо решихте, че са те? — И екзотикът се огледа наоколо.
— Не съм убеден, само подозирам — поясни дорсаеца.
Лицето на екзотика се намръщи. Той едва чуто си промърмори нещо, и Блейс отново не можа да чуе нито дума.
— Но защо? — изви побеснял дорсаеца.
Отговорът отново беше толкова тих, че Блейс не чу нищо и се залепи още по-близо до прозореца.
— Другите не са никакви дяволи! — възкликна дорсаеца. — Смесете вашата кръв, моята и тази на Авдий — смесете кръвта на представителите на всяка една от Отцепените култури, ако щете, и ще получите само мъже и жени, нищо повече. Каквото сложиш в гърнето, това и ще извадиш.
— Това не са обикновени мъже и жени, а хора с най-различни необикновени способности — произнесе екзотикът.
Ехото от тези думи иронично отекна в главата на Блейс. Само най-добрите студенти на Дахно имаха две, максимум три по-особени дарби, и то след специално обучение. За никакво множество не можеше и дума да става. Потенциално такива дарби може би наистина съществуваха, но те съвсем не се проявяваха у всички, а само в неколцина.
Той изведнъж се замисли. Може би талантите са се появили и развили едва когато някои от студентите завършеха и заминеха на друга планета? Може би екзотикът бе срещал именно такива хора и ако беше така…
— Какво от това? — разнесе се гласа на дорсаеца. — Човек живее, а после умира. Ако е живял добре и е умрял както трябва, какво значение има какво го е убило?
— Но нали става дума за нашия Хал…
— Който също ще умре някой ден, както и всички останали. Изправете се, де! — извика дорсаеца. — Вие, екзотиците, нямате ли гръбначен стълб?
Екзотикът въздъхна дълбоко и се изправи:
— Вие сте прав. В крайна сметка Хал получи от нас всичко, което ние тримата можехме да му дадем. Ако остане жив, ще има всички шансове някой ден да стане велик поет.
— Поет! — изпръхтя дорсаецът. — Съществуват хиляди много по-полезни неща, които би могъл да извърши през живота си, а поетите…
Той изведнъж млъкна, а през това време екзотикът скръсти ръце пред гърдите си, развявайки широките си ръкави, и продължи.
— Поетите също са хора — каза той с такъв тон, все едно участвуваше в някакъв академичен спор. — Ето защо аз толкова високо ценя Алфред Нойс. Знаете кой е Нойс, нали?
Блейс мигновено настръхна.
— Че защо ми е да знам? — сви рамене дорсаецът.
— Така си и мислех — поклати глава екзотика.
— Вие сте от онези, които не си спомнят нищо друго, освен „Разбойникът“. А „Историята на кръчмата на русалките“ и другата поема „Шервуд“ — те са направо гениални. Знаете ли, там на едно място Оберон, кралят на елфите и феите разказва на поданиците си за това, че Робин Худ умира и обяснява, защо елфите трябва винаги да тачат Робин…
— Никога не съм го чел това — отряза го дорсаеца.