— Трябва ли? — Блейс сви рамене. — Няма спор, че ситуацията е опасна за теб. — Той замълча, гледайки брат си. — А не си ли се замислял, че това може да засяга и самия мен? — продължи Блейс. — Имам предвид, че мога да поема контрола над всичко, което става, а през това време ти ще можеш да се съсредоточиш над конкретните си задачи. А ако надуша непосредствена опасност, ще успея да те предупредя навреме и така ще преодолеем проблема.
Дахно бавно кимна.
— Знаеш ли, че има смисъл в това — каза той. — Аз постоянно съм ангажиран с нещо, а това силно ограничава кръгозора ми. Много добре, мистър вицепрезидент. Отсега нататък ще имате задължението да се оглеждате наоколо, докато аз се занимавам с моите неща — така никой няма да може да ни изненада. — Дахно се надигна от мястото си. — Аз всъщност се върнах тук, за да се преоблека и да заема мястото си на масата в ресторанта, но ще отидем да отбележим събитието другаде — този ресторант не става. Аз все пак ще ида да се преоблека и ние ще отидем да вечеряме някъде, както правехме, когато те взимах от фермата. Но дай да се отбием за малко до офиса — трябва да ти дам кода за достъп.
Дахно сдържа обещанието си, както винаги. Те прескочиха до офиса и Блейс получи достъп до секретните файлове. Искаше му се веднага да се захване с тях — чудеше се какво още има вътре и доколко предположенията му са близко до истината. Но Дахно му пречеше.
— Поласкан съм, че ми се доверяваш — каза той на брат си, — много съм поласкан.
— Трябва да си — кимна Дахно, — досега никой друг не бе успявал да се добере до тези файлове, и преди да се появиш ти тук, на Асоциация, даже и не мислех, че някой, освен мен е способен да го направи. — Той се завъртя. — Добре, а сега — вечеря. Знам едно добро място.
Мястото се оказа много подходящо за интимен разговор. Масите бяха разположени в малки стаички, така че дори от най-близката не се чуваше нито звук. Когато поднесоха виното, от което Блейс се отказа, а Дахно си пийна доста, брат му сподели немалко информация за самия себе си — във всеки случай много повече, отколкото Блейс очакваше.
Също като Блейс, първоначално и Дахно бе подхранвал надеждите на майка им. Тя парадирала с него пред познатите си, също както и с Блейс, а на свой ред това неимоверно повдигаше и собствения й престиж. Колко ли е необикновена майката на едно толкова талантливо дете! Но за разлика от Блейс, Дахно никога не се бе противопоставял открито на майка си. Той даваше вид, че й се подчинява напълно, а междувременно отделяше все повече време за себе си и своите работи — докато един ден тя не го хвана. След това отношението й към него рязко се промени. Дахно вече не беше неин любимец, пък и за дете-чудо вече беше твърде големичък. Нещата приключиха с това, че тя започна да го държи под ключ. На свой ред той се опита да избяга и тогава тя го бе изпратила при Хенри — с любезното съдействие на Езекил, естествено.
Когато пристигнал при Хенри, Дахно се бе постарал да му внуши, че мускулите, уменията и мозъка му ще бъдат от много по-голяма полза за фермата, ако им намери приложение в града. В крайна сметка чичото бе разрешил на Дахно да замине за града. Благодарение на вродения си талант да се сближава с хората и използвайки екзотическите методи, усвоени от майка им, брат му доста бързо бе станал важна фигура в деловите и политическите кръгове.
За учудване и всеобщо удоволствие на първоначалните си клиенти, неговите познания обхващаха почти всички проблеми на икономическото положение, както на Асоциация, така и на Хармония. Постепенно той бе започнал да включва в кръга на интересите си и положението по другите планети.
В последствие бе започнал да формира своята организация — Другите. В нея участвали хората, родени от смесените бракове на трите основни Отцепени култури — екзотици, квакери и дорсайци. Дахно бе успял да ги привлече, използвайки естествения стремеж на тези хора към обединение, защото те видимо се отличаваха от останалите, най-вече в интелектуално отношение. Най-силно Дахно се интересуваше от тези, които духом напомняха квакерите, и именно измежду тях бе започнал да си подбира кадрите си. Трябваха му хора, вярващи, у които би могъл да разпали вродената склонност към религиозен фанатизъм до фанатична отдаденост към собствените му намерения и планове. Освен това той подклаждаше у тях мисълта за едно достойно възнаграждение, като отплата за усилията им — след време те щяха да разполагат с власт и могъщество.