Той беше почти сигурен, че не само ще открие нещо интересно за Дахно, но и нещо доста опасно. Вероятно и Хамър го знаеше и може би даже беше взел мерки да скрие такъв вид информация от Блейс. „Но, хипотезата ми трябва да бъде потвърдена или отхвърлена от стабилни доказателства“, помисли си Блейс и това можеше да го направи единствено ако разполагаше с материалите, намиращи се във файловете.
Хамър все още си оставаше квакер — ако не изцяло, то поне със седемдесет процента сигурност. Подозрителното в отношението му към Блейс навярно се дължеше на неочакваната поява на някакъв си брат на Дахно, за който Хамър дори не бе и подозирал. И изведнъж ей ти го на, и то снабден с внушителни пълномощия.
Блейс лежеше на кревата в хотела и мислеше върху това, когато изведнъж се сети за нещо. Той бе идвал вече на Фрайланд, заедно с майка си, но тогава беше много мъничък. Може би щеше да се окаже интересно да хвърли един поглед на тукашните хора, вече като възрастен човек. Блейс познаваше историята на Фрайланд. Първите заселници, дошли тук, бяха от западна и северна Европа — хора със строг морал. Но те не бяха успели да оползотворят напълно главните ресурси на планетата — изобилието на метали и източниците на енергия.
Той стана от леглото и слезе долу. Щеше да се поразходи около хотела, наблюдавайки местното население.
Тукашните хора не приличаха нито на сдържаните дорсайци, нито на спокойните и самоуверени екзотици. Те бяха ниски, шумни и с доста разпуснато поведение или поне така се държаха в свободното си време. Ако тази разпуснатост и свобода присъстваше и в политическия им живот, Блейс определено трябваше да очаква доста нарушения на закона между представителите на трите разклонения на тукашната власт, въпреки че само едно от тях имаше реален контрол над властта. Другите две — поне формално, — защитаваха интересите на определени групировки и, или притежаваха много малко власт, или въобще не притежаваха.
Блейс отиде в офиса на Хамър на разсъмване. Още вчера беше забелязал, че е построен и оборудван по същия начин, както и офиса на Дахно.
Той се хвана на работа. Докато работеше при брат си, беше усъвършенствал способността си да оценява съдържанието на файловете едва ли не за секунди. Блейс ги прегледа набързо и както очакваше, в по-голямата си част те бяха напълно безобидни и не съдържаха нищо интересно. Но все пак се намираше по нещичко. Просто не беше възможно един човек, ден след ден да се опитва да скрие нещо и да не остави никакви следи. Блейс разчиташе на факта, че ако в един конкретен файл се прикрият един или два факта, това ще мине, но ако се съпоставеха повече такива файлове, все щеше да изскочи някакво несъответствие.
Всъщност никак не беше сложно. Трябваше само да се намери някой като него, който да прегледа набързо всички файлове, да си отбележи наум подозрителните места в тях и да ги запомни, за да може да разпознае аналогични такива в друг файл. После всеки компютър можеше да обедини и разпечата резултата от анализа.
Блейс постъпи именно така и съумя да разбере какво се опитва да скрие Хамър от него. Но дори и с неговите способности му трябваха цели три дни, преди да е готов да разговаря с вицепрезидента на Другите на Фрайланд.
Бе решил да поговори с него по време на вечерята, но изчака събеседника му хубавичко да си хапне и да побъбри, за да се отпусне напълно. Когато чиниите се опразниха, той подаде лист хартия на Хамър.
— Запознат съм с това. — Усмихна се Хамър. — Нали ми го показахте веднага след пристигането си.
— Да — тихо продума Блейс, гледайки Хамър в очите. — Тогава да смятам ли, че сте съгласен да ми се подчинявате?
Хамър го погледна учуден, и тъй като и двамата мълчаха, а Блейс не откъсваше очи от него, усмивката на вицепрезидента постепенно помръкна и изчезна напълно.
— Не ви разбирам — сви рамене Хамър, — какво искате да кажете с това?
Блейс си взе пълномощното, сгъна го и отново го прибра в джоба си.
— Хич не бих искал да повтарям думите ви пред брат си — каза той.
Веднага след това видя първите, едва доловими, но неоспорими тревожни сенки по лицето на другия. Челото му се ороси от пот, дишането му се учести — не много, но се усещаше, а ръцете му конвулсивно стиснаха ножа и вилицата.
— И все пак не разбирам… — Хамър се стараеше да овладее гласа си, не допускайки да си проличи обхваналото го безпокойство.
— Добре — кимна Блейс, — тогава да забравим този разговор.
— Да, да. — Хамър издиша с облекчение.
— Нали ви е ясно — подхвана Блейс, — че щом се върна на Асоциация, ще трябва да докладвам на Дахно?
— Каквото и да му кажете, той ще ви повярва — насили се да му отговори Хамър.